Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
— Можеш да ми имаш доверие — повтори висшият свещеник.
— Знам — каза Гедер.
— Можеш да ми кажеш. Нищо лошо няма да последва от това.
— Какво да ти кажа? Тоест, не съм сигурен, че знам за какво говориш.
— Напротив, знаеш — каза мъжът и тръгна назад към храма. Гедер побърза да го настигне. — Защо дойде да търсиш Синир Кушку? Какво те привлече насам?
— Ами…
— През вековете и други хора са ни намирали. Случайно. А ти дойде да ни търсиш. Какво е онова, което те тласна насам?
Разминаха се с двама от по-младите свещеници, тръгнали към кладенеца. Гедер изпука кокалчетата на ръцете си и смръщи чело. Опитваше се да определи кога беше започнало всичко. Може би когато за пръв път беше чул легендата? Но това само по себе си едва ли бе от значение.
— Накъдето и да се обърна — каза накрая той, бавно, — виждам и чувам лъжи. Не знам кои са истинските ми приятели. Не знам кой ме издигна за протектор на Ванаи. Или кой в Камнипол би предпочел да съм мъртъв. Сякаш всичко в двора е игра и аз съм единственият, който не знае правилата ѝ.
— Лъжата и измамата са ти чужди.
— Напротив. Случвало се е да лъжа, да премълчавам разни неща. Знам колко е лесно да излъжеш.
Басрахип спря и се облегна на един голям камък. Широкото му лице не издаваше нищо. Беше толкова спокойно, че изглеждаше ведро. Гедер скръсти ръце. Пробуждащ се гняв затопли гърдите му.
— Бях дребна фигурка в чуждите интриги — каза той. — През целия ми живот все мен избираха за мишена на грубите си шеги. Все аз сядах на срязаните дъски над дупката с лайната. На мен се присмиваха. Изгориха ми книгата. Алан Клин ми изгори книгата.
— Това ли те доведе тук?
— Да. Не. Тоест, като бях малък, обичах да си измислям приказки като в старите епоси. Как повеждам армия в обречена битка и я печеля. Или спасявам кралицата. Или се спускам в подземния свят да върна майка си от мъртвите. Само че светът, истинският свят, всеки път ме разочароваше. Знаеш ли какво е чувството?
— Знам — каза висшият свещеник. — Ти не си дошъл тук, за да напишеш есе, лорд Гедер. Дошъл си да ни намериш. Да намериш мен.
Гедер усети, че е стиснал устни в мрачна, твърда гримаса.
— Така е — каза той. — Защото искам да знам истината. Защото ми омръзна да се питам, до смърт ми омръзна. Всичките лъжи, заговори, интриги, които разиграват другите около мен! Искам аз да съм човекът, който ще прозре през това и ще види истината. А после прочетох за края на всяко съмнение.
— Ще ти бъде ли достатъчно само да знаеш? Ще ти донесе ли покой?
— Да — отвърна Гедер.
Басрахип млъкна, сякаш се вслушваше в нещо. Муха бръмна над тях, кацна върху голямата глава на гиганта, почерпи се с потта му и отлетя.
— Не, няма — каза Басрахип и се оттласна от големия камък. — Не това искаш. Но си все по-близо, лорд Гедер. Много по-близо отпреди.
— Чух ги да си говорят — прошепна един от слугите му. — Ще ни убият всичките, докато спим.
Гедер седеше в мрака на стаята си. Слугите уж си шепнеха достатъчно тихо, че да не ги чуе. И ако беше в леглото, наистина нямаше да ги чуе, но той беше станал, а тъмният под беше заглушил стъпките му. Седеше с гръб към стената до входа, слугите бяха на има-няма седем стъпки от него.
— Стига глупости — каза оръженосецът му. — Въобразяваш си.
— Не, не си въобразявам — каза първият глас, по-писклив и напрегнат отпреди. — Мислиш ли, че искат хората да знаят къде са? Щяха ли да се крият тук, на гъза на географията, ако си търсеха компания?
Обади се и трети глас, но Гедер не различи думите.
— И по-добре — каза първият. — Говори се, че опожарил Ванаи заради каприз и се превивал от смях, докато го гледал как гори.
— Чуя ли те още веднъж да говориш така за негово благородие, няма да се наложи тези жълти маймуни в раса да те убиват — чу се гласът на оръженосеца му. — Предпочитам да заплюя в лицата сто измислени божества, вместо да ядосам господаря.
Гедер обви коленете си с ръце. Би трябвало да се чувства наранен, засегнат, ала болката така и не дойде. Нито гневът. Изправи се и тръгна, без да крие шума от стъпките си. Чу как слугите пред вратата млъкват внезапно, но изобщо не му пукаше за тях. Не му пукаше какво говорят, какво мислят, нито дали са живи дори. Намери туниката и панталоните си и ги навлече в мрака. Не си направи труда да затегне всички закопчалки и връзки. Беше се покрил и това трябваше да е достатъчно. Басрахип не беше дребнав.
Когато излезе в звездната нощ, слугите се преструваха на заспали. Той ги прекрачи и тръгна по тясната пътечка покрай планинския склон, прахта охлаждаше стъпалата му, камъчетата го бодяха. Влезе в една килия, разтърси за рамото спящия вътре монах и каза: