Камъкът на раздялата

Като че ли за да разочароват дори и най-скромните надежди на Слудиг, изоставените къщурки бяха пропаднали под тежестта на снега. Дворовете и градините също бяха отдавна запуснати и затрупани от дълбоки до колене преспи. Саймън бе виждал толкова много изоставени градове по време на пребиваването си на север, че му бе трудно да повярва, че Ледената граница и Пустошта някога са били населени, че хората са живели живота си тук, точно както го правеха и в зелените поля на Еркинланд. Домъчня му за дома, за познатите места и познатото време. Нима зимата вече бе пропълзяла над цялата земя?

Продължиха да яздят. Скоро запуснатите къщи на Гринсаби започнаха да се появяват по-начесто от двете страни на пътя, който Бинабик бе нарекъл Белия път. Някои все още носеха следи от някогашните си обитатели — ръждясала брадва с изгнила дръжка бе забита в дръвник пред покрита със сняг предна врата; метла стърчеше от преспите край пътя като знаме или като опашката на замръзнало животно — но иначе жилищата бяха празни и студени като черепи.

— Къде ще спрем? — обади се Слудиг. — Мисля, че все пак може и да не намерим покрив.

— Може и да не успеем, затова нека търсим хубави стени — отвърна Бинабик. И тъкмо щеше да каже още нещо, когато Саймън го бутна по ръката.

— Виж! Наистина е трол! Слудиг беше прав! — Саймън посочи една малка фигура, която стоеше неподвижна край пътя на петдесетина крачки от тях. Единствено плащът й се вееше на вятъра под последните лъчи слънчева светлина, намерили пролука през облаците и върховете на дърветата.

— Гледай ти! — каза Бинабик сърдито. Очите му внимателно оглеждаха непознатия. — Това не е трол. — Непознатият край пътя бе много дребен и носеше късо наметало с качулка. Гола синкава кожа се показваше там, където крачолите не успяваха да достигнат горния край на ботушите.

— Прав си. Това е дете. — Саймън пришпори Намиращата дома напред и двамата му спътници го последваха. — Сигурно е измръзнало до смърт!

Детето вдигна очи. По тъмните му вежди и мигли имаше сняг. То се вгледа в тримата приближаващи, после се обърна и побягна.

— Спри! — извика Саймън. — Няма да ти направим нищо лошо!

— Халад, кунде! — изкрещя Слудиг. Детето спря, обърна се и ги изгледа предпазливо. Слудиг спря коня си, бавно слезе от седлото и все така бавно се приближи. — Вие сомен маровен, кунде — каза той и протегна ръка. Момчето го изгледа подозрително, но не побягна. Беше на не повече от седем или осем години и бе съвсем изкльощавяло, ако се съдеше по частите от него, които се виждаха. Шепите му бяха пълни с жълъди.

— Студено ми е — каза момчето на Западния език.

Слудиг изглеждаше изненадан, но се усмихна и кимна.