Камъкът на раздялата

Саймън знаеше, че хирките са свободен народ, за който се говореше, че е добър с конете и умел в игрите, на които другите хора губят парите си. Бе виждал много хирки на големия пазар в Ерчестър.

— Хирките тук ли живеят? В Бялата пустош?

Слудиг се намръщи.

— Не съм чувал за такива… но напоследък видях много неща, на които никога нямаше да повярвам в Елвритшала. Мислех, че живеят предимно в градовете и в равнините заедно с тритингите.

Бинабик протегна малката си ръка нагоре и потупа момчето по рамото.

— И мен така са ме учили, макар че има някои, които живеят отвъд Пустошта, в степите на изток.

След като пояздиха още малко, Слудиг отново слезе от коня си, за да потърси следи от обитаване. Върна се, като клатеше глава, и отиде при Врен. Кафявите очи на детето се вглеждаха немигащо в него. Римърсгардецът попита:

— Къде живееш?

— При Скоди — отговори то.

— Близо ли е? — попита Бинабик. Момчето само сви рамене. — Къде са родителите ти? — Жестът се повтори.

Тролът се обърна към спътниците си.

— Вероятно Скоди е името на майка му. Или на някой фермер. Освен това е възможно да се е отлъчил от някой керван… въпреки че тези пътища, сигурен съм, не се използват често дори и в най-добрите времена. Как би могъл да оцелее дълго в страховити зимни дни като тези? — Той сви рамене в жест, който странно приличаше на жеста на детето.

— С нас ли ще го вземем? — попита Саймън. Слудиг изсумтя сърдито, но не каза нищо. Саймън се обърна гневно към римърсгардеца. — Не можем да го оставим да умре тук!

Бинабик размаха успокояващо пръст.

— Не, не се страхувай, че ще го оставим. Според мен обаче трябва да има още хора, които живеят тук.

— Тролът е прав — каза Слудиг. — Тук трябва да има хора. Както и да е, идеята да вземем дете с нас е глупава.

— Някои казваха така и за Саймън — тихичко отвърна Бинабик. — Но съм съгласен с първото ти твърдение. Нека намерим дома му.

— Той може да язди с мен — каза Саймън. Римърсгардецът направи кисела физиономия, но му подаде детето и Саймън го уви в наметалото си, както бе направил и Слудиг.

— Спи, Врен — прошепна той. Вятърът виеше между разрушените къщи. — Сега си с приятели. Ще те заведем вкъщи.

Момчето отвърна на погледа му сериозно като маловажен свещеник на публична церемония. После измъкна малката си ръка изпод наметалото и потупа Намиращата дома по гърба. Докато крехкото телце на момчето се облягаше на гърдите му, Саймън хвана юздите с една ръка, за да може с другата да го прегърне през кръста. Почувства се много стар и много отговорен.

„Дали някога ще бъда баща? — зачуди се той, докато продължаваха да напредват през сгъстяващия се мрак. — Ще имам ли синове? — Замисли се. — Дъщери?“

Сякаш всички, които познаваше, бяха загубили бащите си — Бинабик в лавина, принц Джосуа от старост. Джеръмайъс, чиракът на свещаря, бе изгубил баща си от гръдна треска; бащата на принцеса Мириамел също можеше да е мъртъв. Той се замисли за собствения си баща, който се бе удавил преди той да бъде роден. Дали бащите бяха като котките и кучетата? Да правят деца и да си тръгват?