Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Не знам много за тези неща — намеси се Слудиг, — но трябва да си призная, че се радвам, че скоро ще се махнем от Пустошта. Не бих искал каквато и да било буря да ме застигне на открито, а тази изглежда наистина гадна. — Той се обърна на юг, присви очи и добави: — Още два дни, докато стигнем Алдхеорте. Това ще е поне някакво прикритие.
Бинабик въздъхна.
— Надявам се да си прав, но се страхувам, че от тази буря не можем да се скрием… или че прикритието трябва да е нещо различно от горски дървета или покриви.
— Да не би да говориш за мечовете? — тихо попита Саймън.
Канукът сви рамене.
— Вероятно. Ако намерим и трите, зимата сигурно ще може да бъде държана на едно копие разстояние… или дори отблъсната. Но трябва да отидем там, където ни казва Гелое. Иначе значи само да се тревожим за неща, които не можем да променим, а това е глупаво. — Той успя да се усмихне. — Когато зъбите ти липсват, както казваме ние, кануките, научи се да харесваш каша.
Следващата сутрин, седмата им сред Пустошта, донесе лошо време. Въпреки че бурята на север бе все още само мастилено петно, което обезобразяваше далечния хоризонт, над главите им се бяха събрали стоманеносиви облаци, чиито ръбове се разпръсваха на саждиви парцали от надигащия се вятър. До обяд, когато слънцето се бе скрило изцяло зад мрачния покров, започна да прелита сняг.
— Това е ужасно! — извика Саймън; очите му бяха присвити срещу жилещата суграшица. Въпреки дебелите му кожени ръкавици пръстите му вече измръзваха. — Нищо не виждам! Не трябва ли да спрем и да си направим заслон?
Бинабик — само една малка, покрита със сняг сянка върху гърба на Куантака, — се обърна и извика:
— Ако продължим още малко, ще стигнем до кръстопътя!
— Кръстопът!? — изрева Слудиг. — На това диво място?!
— Яздете по-близо до мен и ще ви обясня.
Саймън и римърсгардецът смушиха конете си и се приближиха до вълчицата. Бинабик вдигна ръка пред устата си, но въпреки това бученето на вятъра заплашваше да отнесе думите му.
— Недалеч оттук, мисля си, Старият път към Тумет’ай среща Белия път, който върви покрай северния край на гората. На кръстопътя може да има подслон, или поне дърветата трябва да са по-нагъсто там, по-близо до гората. Да продължим да яздим още малко. Дори да няма нищо, ще направим лагера там.
— Стига само да спрем преди да се стъмни, троле — изрева Слудиг. — Ти си хитър, но твоята хитрост може да не стигне, за да си направим приличен лагер по тъмно в тази вихрушка. След като преживях цялата тази лудост, не ми се иска да умра в снега като загубена крава!
Саймън не каза нищо — запази силите си, за да може по-пълно да се наслади на нещастието си. Ейдон, ама че студ! Никога ли нямаше да има край снегът?
Продължиха да яздят в бледия леден следобед. Кобилата на Саймън напредваше бавно — затъваше до глезените в новия сняг. Саймън приведе глава до гривата й в опит да се предпази от вятъра. Светът изглеждаше безформен и бял като нощви, пълни с тесто; и съвсем малко по-обитаем.
Слънцето беше почти невидимо, но избледняването на и без това малкото светлина подсказваше, че следобедът си отива бързо. Бинабик обаче не изглеждаше склонен да спрат. Докато подминаваха още няколко разкривени вечнозелени дървета, Саймън не издържа и ядосано извика:
— Замръзвам, Бинабик! А и се стъмва! Ето, отминахме и тези дървета, а все още яздим. Е, почти нощ е! В името на окървавеното дърво на Бога, няма да продължа по-нататък!
— Саймън… — започна Бинабик, като се опитваше да докара успокоителни нотки, макар да крещеше с цяло гърло.
— Има нещо на пътя! — дрезгаво се провикна Слудиг. — Ваер! Нещо пред нас! Един трол!
Бинабик присви очи и викна възмутено:
— Не може да бъде! Нито един канук не е толкова глупав, че да тръгне сам в такова време!
Саймън се взря във въртящата се сива виелица пред тях.
— Не виждам нищо.
— Аз също. — Бинабик изтръска снега от качулката си.
— Видях нещо. Може да съм заслепен от снега, но не съм луд.
— Най-вероятно животно — каза тролът. — Или, ако ни е изневерил късметът, някой разузнавач на копачите. Може би е време да направим подслон и да запалим огън, както каза ти, Саймън. Точно пред нас има дървета, които като че ли ще ни предложат подслон. Ето там, до хълмчето.