Камъкът на раздялата

— О! — каза Слудиг смутено и извади жълъдите на Врен от джоба на плаща си.

— Добре — каза Скоди. — А сега бира.

— Да, Скоди. — Врен тръгна по една пътечка между десетките столчета и изчезна в сенките.

— Как стана така, че живеете тук? — попита Бинабик. — Мястото изглежда много изолирано.

Веждите на Скоди, която го бе гледала някак лакомо, се вдигнаха от изненада.

— Мислех си, че си дете! — В гласа й звучеше разочарование. — Но ти си малък мъж.

— Канук, милейди. — Бинабик се поклони. — Това, което вашият народ нарича „тролове“.

— Трол! — Тя плесна ръце от възбуда. Този път едно от децата наистина се плъзна от скута й и падна сред одеялата, навити в краката й. Не се събуди, но едно друго детенце бързо се изкатери да заеме мястото му. — Толкова прекрасно! Никога не сме имали трол тук! — Тя се обърна и извика в тъмнината: — Врен! Къде е бирата за тези мъже?

— Откъде са дошли всички тези деца? — попита учудено Саймън. — Всичките ли са твои?

На лицето на момичето се изписа нещо като оправдание.

— Да. Вече са. Родителите им не ги искаха, затова ги прибрах.

— Ами… — Саймън бе озадачен. — Ами, това е много мило от твоя страна. Но как ги храниш? Каза, че са гладни.

— Да, наистина е мило — каза Скоди, вече се усмихваше. — Мило е от моя страна, но така бях научена. Господ Усирис казва да обичаме децата.

— Да — промърмори Слудиг. — Така е.

Врен се върна в осветения от огъня кръг. Носеше делва бира и няколко нащърбени купички. Купчината се клатеше опасно, но с малко усилия той успя да подреди всичко и да налее бира и за тримата пътници. Вятърът бе задухал по-силно и пламъците в скарата се разгоряха.