Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Не ме интересува! — каза Шем; пепелявата му фигура вече се отдалечаваше в тъмнината, както и потъналата в сенки ковачница, а най-после и самият плевник. — Не ме интересува! Трябва да знам… — Накрая дори и блестящото нещо, което допреди малко бе Рубен, се превърна в малка светла точка в чернотата… в звезда…
Саймън се събуди без дъх, все едно се давеше. Сърцето гърмеше в гърдите му. Над главата му наистина имаше самотна звезда, която надзърташе през дупката в убежището им като синьо-бяло око. Той се сепна.
Бинабик повдигна глава от рунтавия врат на Куантака — тролът се будеше бързо — и попита:
— Какво има, Саймън? Да не сънува кошмар?
Саймън поклати глава. Приливът на страх се оттегляше, но той бе сигурен, че това не е само нощна фантазия. Струваше му се, че наблизо наистина се е провеждал разговор, който спящият му ум бе вплел в тъканта на съня му — обикновено нещо, което бе изпитвал много пъти. Онова, което бе странно и плашещо, бе, че наблизо нямаше други: Слудиг хъркаше, а Бинабик явно току-що се бе събудил.
— Няма нищо.
Саймън се опитваше да говори спокойно. Пропълзя до края на заслона, като се стараеше да не охка от одраскванията от вечерната тренировка, подаде глава и се огледа. Звездата, която бе видял, имаше многобройна компания — нощното небе бе осеяно с малки бели светлинки. Облаците бяха отнесени от острия вятър, нощта бе ясна и студена, а ненарушаваната монотонност на Бялата пустош се простираше на всички страни. Нямаше никаква друга живинка, която да се вижда под луната от слонова кост.
„Значи е било само сън, сън за това как Шем може да говори с грачещия глас на Приратес и как Рубен Мечока може да говори с гробовния глас на нещо от извън Божата жива земя…“
— Саймън? — сънено попита Бинабик. — Да не си…
Той бе уплашен, но ако щеше да се нарича мъж, не можеше да отива да плаче на нечие рамо всеки път, когато сънуваше лош сън.
— Няма нищо — Саймън разтреперан пропълзя обратно при наметалото си. — Добре съм.
„Но изглеждаше толкова истинско. — Клонките на крехкия им подслон проскърцваха, побутвани от вятъра. — Толкова истинско. Като че ли говореха в главата ми…“
След като прочетоха съобщението, донесено от врабчето, те яздеха от зори до мрак всеки ден и се опитваха да изпреварят идващата буря. Тренировките на Саймън със Слудиг вече се провеждаха на светлината на огъня, така че едва ли имаше и миг от деня, който той да прекарва сам, откакто се събудеше, докато не се строполеше изтощен да поспи. Дните бяха като парад на еднаквостта: безкрайните изгърбени бели полета, тъмните плетеници на закърнелите дървета, затъпяващото упорство на вятъра. Саймън бе благодарен, че брадата му се сгъстява — без нея, както често си мислеше, безмилостният вятър щеше да изтърка лицето му чак до костите.
Изглеждаше, че вятърът вече е изтрил лицето на земята и е оставил само малко, което да е забележимо или отличимо. Ако не беше удебеляващата се линия на гората на хоризонта, той щеше да предположи, че всяка сутрин ги заварва на същото студено, пусто място от началото на пътя им. Като мислеше мрачно за собственото си топло легло в Хейхолт, реши, че дори и ако самият Крал на бурите ще се мести в замъка, а поданиците му ще са многобройни като снежинки, все пак би могъл да живее щастливо в помещенията на прислугата. Отчаяно искаше дом. Бе близо до момента, в който щеше да се съгласи на легло и в ада, стига дяволът да му предложеше възглавница.
Дните се изнизваха, а бурята продължаваше да расте зад тях — черен стълб, който се издигаше предупредително на северозападното небе. Големи облачни ръце бяха сграбчили небесната твърд като клоните на дърво, което се простира в небето. Между тях проблясваха светкавици.
— Не се движи много бързо — каза Саймън един ден, докато ядяха оскъдния си обяд. В гласа му се усещаше повече нервност, отколкото му се искаше.
Бинабик кимна.
— Расте, но се разпространява бавно. Това е нещо, за което трябва да сме благодарни. — Изражението му бе необикновено обезсърчено. — Колкото по-бавно се движи, толкова по-дълго няма да ни застигне… тъй като, мисля си, че когато дойде, ще докара тъмнина, която няма да премине, както става с обикновените бури.
— Какво искаш да кажеш? — Сега нервността се усещаше ясно.
— Това не е буря само със сняг и дъжд — бавно каза Бинабик. — Мисля, че точното й предназначение е да носи страх там, където отива. Издига се от Стормспайк. Изглежда като нещо, което е пълно с ненормалност. — Той вдигна извинително ръце. — Разширява се, но както каза ти, не твърде бързо.