Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Избраха най-закътаното място, което успяха да намерят. Докато Саймън и Слудиг преплитаха клони между стволовете на дърветата, за да спират вятъра, Бинабик с помощта на своя жълт огнен прах запали малък огън от влажни съчки и сложи вода за бульон. Времето бе толкова лошо и студено, че след като изпиха бульона, и тримата се увиха в плащовете си и легнаха. Трепереха. Вятърът виеше прекалено силно, за да могат да говорят, без да крещят. Въпреки близостта на приятелите си, Саймън бе сам с нерадостните си мисли.
Събуди се от парещия дъх на Куантака върху лицето си. Вълчицата скимтеше и го буташе с голямата си глава; вече почти го бе обърнала на другата страна. Той седна и замига срещу слабите лъчи на утринното слънце, които минаваха през клоните. Дърветата бяха затрупани от сняг — същинска стена, която задържаше вятъра, така че димът от огъня се издигаше почти право нагоре.
— Добро утро, приятелю Саймън. Преживяхме бурята.
Саймън бутна главата на Куантака. Вълчицата изръмжа недоволно и се дръпна. Муцуната й бе изцапана с кръв.
— Неспокойна е цяла сутрин — засмя се Бинабик. — Обаче мисля, че замръзналите катерици, птици и други подобни, изпопадали от дърветата, я нахраниха добре.
— Къде е Слудиг?
— При конете. — Бинабик разбърка огъня. — Убедих го да ги заведе надолу по склона на открито, така че да не стъпят в закуската ми или на главата ти. — Той вдигна една купичка. — Това е последният бульон. Тъй като сушеното ни месо почти свърши, ти предлагам да му се насладиш. Яденетата може и да са редки, ако трябва да разчитаме на собствения си лов.
Саймън разтърка лицето си с шепа сняг, потрепери и попита:
— Но няма ли скоро да стигнем до гората?
Бинабик пак му предложи купичката.
— Точно така. Но ще пътуваме покрай, а не през нея. Това е път, който е по-заобиколен, но отнема по-малко време, тъй като няма да вървим през храсталаците. А и през това мразовито лято животните и птиците, които не спят в леговищата и гнездата си, ще са твърде малко. Така че, ако не вземеш скоро тази супа от ръцете ми, ще я изпия сам. Не ми е много по-интересно да умра от глад, отколкото на теб, а съм доста по-разумен.
— Извинявай. Благодаря. — Саймън се приведе над купата и преди да отпие, вдиша с наслада вдигащата се пара.
— Може да изчистиш купичката със сняг, когато свършиш — подсмихна се тролът. — Една хубава купичка е нещо луксозно в толкова опасно пътуване като нашето.
Саймън се засмя:
— Говориш като Рейчъл Драконката.
— Не съм срещал драконка, която да се казва Рейчъл — каза Бинабик и се изправи да отръска снега от панталоните си, — но ако се е грижела за теб, трябва да е имала огромно търпение и да е много мила.
Саймън пак се разсмя.
Късно сутринта стигнаха до кръстопътя. Пресичането на двата пътя бе отбелязано само от тънък каменен пръст, забит в замръзналата земя. Сиво-зелени лишеи, явно неподвластни на студа, се притискаха с всички сили към него.
— Старият път към Тумет’ай минава през гората. — Бинабик посочи едва различимия южен път, който се извиваше през няколко ели. — Понеже си мисля, че вече не го използват и сигурно е доста обрасъл, по-добре да поемем по Белия път. Вероятно ще минем покрай запуснати жилища, където може да намерим провизии.
Белият път наистина се оказа малко по-използван от онзи, който водеше към древния Тумет’ай. Видяха следи от скорошно човешко преминаване: ръждясал наплат на колело, закачен на един клон край пътя, без съмнение оставен от някой каруцар; заострена пръчка, вероятно използвана като кол за палатка, на едно заветливо място; кръг от обгорели камъни, наполовина засипан от сняг.
— Кой живее тук? — попита Саймън. — Защо въобще има път?
— Някога е имало няколко малки поселища на изток от манастира на свети Скенди — отвърна Слудиг. — Нали си спомняш, онова погребано от снега селце, покрай което минахме на път за Драконовата планина. Имало е дори градчета… Совебек, Гринсаби и някои други, ако си спомням правилно. Преди около век хората са минавали по този път около Великата гора, когато са идвали на север от Тритингите, така че сигурно е имало и странноприемници.
— Преди век — включи се Бинабик — през тази част от света се е пътувало много. Ние, кануките — някои от нас, искам да кажа — сме пътували далеч на юг през лятото, понякога до границите на страните на равнинците. Освен това самите сити са стигали навсякъде по време на пътуванията си. Но напоследък, в тези тъжни дни, в тази земя не се чуват гласове.