Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Учеше ги също така как да разказват някои от по-лесните истории, на някои елементарни акробатични премятания и, разбира се, на жонглиране. Мат все се оплакваше от трудните изисквания на Том, но старият веселчун изпухтяваше под мустак и го поглеждаше ядосано изпод гъстите си вежди:
— Не знам как да се преструвам на учител, момче. Мога или да ви уча на нещо, или не. Хайде! Дори една селска тиква като теб би трябвало да може поне да се изправи на ръце. Вдигай си задника.
Моряците, които в момента нямаха работа, се събираха на групичка и присядаха по палубата в полукръг около тримата. Някои дори се опитваха да изпълнят упражнението, което показваше Том, и се смееха на собствената си непохватност. Гелб стоеше настрана и ги гледаше мрачно, изпълнен с омраза към всички.
По-голямата част от деня Ранд прекарваше загледан към брега. Не че сериозно очакваше да види Егвийн или някой от останалите, но ладията се движеше толкова бавно, че понякога го обземаха такива надежди. Можеха да се изравнят с тях дори без те да яздят прекалено бързо. Стига да се бяха спасили. Стига да бяха все още живи.
Реката се проточваше все напред, без никакви признаци за живот, без да се появи някой друг плавателен съд. Но това не означаваше, че нямаше какво да се види и да предизвика човешкото удивление. По средата на първия ден Аринел преминаваше между високи брегове, в които бяха изваяни статуи на мъже и жени, високи стотина стъпки, с корони на главите — образи на крале и кралици. В тази кралска процесия нямаше и два образа, които да си приличат, и очевидно дълги години отделяха първите от последните. Вятърът и дъждът бяха изгладили тези от северната страна и чертите им едва личаха, но ставаха все по-ясни и релефни, докато се придвижваха на юг. Вълните на реката се плискаха в нозете на статуите, нозе, превърнати в безформени буци, дори тези на сравнително най-отскорошните статуи. „От колко ли време стоят тук? — чудеше се Ранд. — Колко ли време е било нужно, за да отмие реката толкова камък?“ Никой от екипажа дори и не вдигаше поглед от работата си, за да ги погледне. Бяха ги виждали много пъти.
Когато източният бряг отново се сниши в степ, тук-там прошарена от горски шубраци, слънчевата светлина огря нещо далечно.
— Какво ли е това? — зачуди се гласно Ранд. — Прилича на метално.
Капитан Домон, който минаваше покрай него, се спря и също се загледа, присвил очи в далечния блясък.
— Метал е, как иначе — рече той. — Метална кула. Виждал съм я отблизо и я знам добре. Търговците по реката я използват за ориентир. Както се движим, ще сме при Бели мост след десетина дни.
— Метална кула ли? — възкликна Ранд, а пък Мат, който седеше с кръстосани крака, облегнат на една бъчва, вдигна глава и се заслуша.
— Аха — каза капитанът. — Блестяща стомана, като я видиш и пипнеш, но няма и петънце ръжда по нея. Двеста стъпки ще да е висока, голяма колкото къща, и нито един белег по нея, нито някакъв отвор.
— Бас държа, че вътре се крие съкровище — обади се Мат. Беше се изправил и се взираше към далечната кула. — Подобно нещо трябва да е направено, за да крие някакви големи ценности.
— Като нищо, момко — изръмжа капитанът. — От мен да знаеш, че по света има много по-странни неща от това. На Тремалкинг, един от островите на Морския народ, има една каменна ръка, петдесет стъпки висока, щръкнала на върха на един хълм. Ако някъде по света има съкровище, то ще да е там, но хората на острова хич и не щат да копаят на това място. Морският народ не се интересува от нищо друго, освен да плава с корабите си и да търси Корамоор, своя Избран.
— Аз бих копнал — каза Мат. — Колко далече е този… Тремалкинг? — Група дървета прикриха далечната кула, но той продължаваше да се взира натам, сякаш все още я виждаше.
Капитан Домон поклати глава.
— Не, момко, не съкровищата те карат да обикаляш света и да гледаш. Ако намериш шепа злато или скъпоценностите на някой мъртъв крал, добре, но това, което те влече към хоризонта, са странностите. В Танчико — това пък е едно пристанище на Аритския океан — част от двореца на Панарха бил издигнат още по времето на Приказния век, така разправят. Там има една стена, на която са изрисувани животни, каквито никой жив човек не е виждал.
— Всяко дете може да ти нарисува животно, което никой не е виждал — прекъсна го Ранд, но капитанът се изкиска.