Колието на кралицата

Когато вратата се отвори, пред очите му се изпречи целият двор, който му се стори пуст — обрасъл бе в мъх, досущ като гробище. Той затвори вратата след себе си и стъпките му оставиха следа в избуялия гъст троскот, обхванал дори и плочите на двора.

Калиостро се качи по стълбището, което се клатеше под краката му, използва втори ключ и влезе в обширно преддверие. Запали фенера, с който се бе снабдил предварително, и макар че много внимаваше, сякаш някакво злокобно дихание на къщата загаси изведнъж светлината.

Дъхът на смъртта витаеше грубо над живота, тъмнината убиваше светлината. Калиостро запали отново фенера и продължи пътя си.

В трапезарията мухлясалите в ъглите лавици бяха почти загубили първоначалния си вид, трудно се стъпваше по лепкавия под, покрит с плочи. Всички врати, водещи към другите помещения, зееха и оставяха мисълта свободно да броди в мрачните стаи, през които вече бе преминала смъртта. Някакъв шум в дъното на салона, недалеч от стълбата, накара графа да изтръпне. Подобен шум някога известяваше за присъствието на близък, скъп човек и събуждаше у господаря за къщата чувство за живот, надежда и щастие. Шумът, който сега не означаваше нищо, припомняше много неща от миналото. Намръщил се, затаил дъх, с вледенени ръце, Калиостро се запъти към статуята на Арпократ65. Близо до нея бе открехната старата врата, която по някакъв неразбираем и загадъчен начин свързваше познатата къща с другата, непозната, тайна къща.

Пружината на вратата поддаде лесно, макар проядената от червеи дървена част да изскърца при натискането на бравата. Графът едва бе стъпил на тайната стълба, когато странният шум се повтори. Калиостро протегна фенера, за да открие причината, и видя един голям смок — той бавно се свличаше по стълбата, като биеше с опашка по всяко стъпало, което отекваше глухо. Влечугото спря спокойно черните си очи върху Калиостро, после се вмъкна в една дупка на дървенията и изчезна. Без съмнение това бе духът на самотата.

Графът продължи по-нататък. Навсякъде, докато се изкачваше, го придружаваше един спомен, или по-точно казано, една сянка. И когато светлината от фенера очертаваше върху стените движеща се сянка, графът потреперваше, мислейки, че неговото отражение е чужда сянка, възкресена, за да посети и тя тайнствения дом. Докато вървеше и размишляваше по този начин, той стигна чак до плочата на камината, която служеше за преминаване в стаята с оръжията на Балзамо и уединеното благоуханно място на Лоренца Феличиани. Стените бяха голи, стаите — празни. В камината, още зееща, имаше натрупана огромна купчина пепел, в която блестеше някакъв златен или сребърен отломък. Тази ситна пепел, бяла и ухаеща, беше от мебелите на Лоренца, които Балзамо бе изгорил до последното парченце. От гардеробите от седеф, клавесина, кошницата от розов храст, от хубавото легло, украсено с порцелан от Севър, бе останала слюдеста пепел, подобна на стрит мрамор, както и от корнизите и от металните украшения по мебелите, стопени от силния огън.

За всеки, който не познаваше печалната история на Балзамо и Лоренца, беше невъзможно да не съжалява за това опустошение. Всичко в къщата лъхаше на пропаднало величие, изчезнал блясък и изгубено щастие.