Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
На улица „Виарм“, която завива покрай складовете, Бозир седна върху чувал с жито и се престори, че разглежда с интерес колоната на Медичи, откупена от Башомон, за да я спаси от чука на разрушителите и да я подари на общината. В действителност господин Бозир не гледаше нито колоната на господин Филибер Дьолорм, нито слънчевия часовник, с който господин Дьо Пенгре я бе украсил. Той дишаше тежко, от гърдите му излизаха остри хрипове като изпод овехтяло ковашко духало. Дълго време не можа да възстанови нормалното си дишане и все се задъхваше.
Най-после той успя да поеме въздух и изпусна дълбока въздишка, която можеше да се чуе добре от живеещите на улица „Виарм“, ако не бяха толкова заети да продават или да мерят житото. „Е — помисли си Бозир, — моята мечта се осъществи, аз съм богат.“ Той отново пое дълбоко въздух. „Значи ще мога да стана честен човек — придаваше си важност той. — Ще направя от Олива почтена жена, както и аз ще бъда почтен. Тя е красива и простодушна в прищевките си.“ Нещастникът!
„Тя няма да се откаже — мислеше си той — от уединен живот в провинцията, в някой хубав чифлик, който ще бъде нашето имение, в съседство до малък град, където ще ни приемат като благородници. Никол е добра, има само два недостатъка — мързела и горделивостта“. Бедният Бозир! Два смъртни гряха! „И с тези недостатъци — додаде на ума си той, — които ще задоволявам, аз — подозрителният Бозир, ще направя от нея съвършена съпруга.“
Той не продължи. Вече дишаше нормално. Избърса челото си, увери се, че стоте хиляди ливри са още в джоба му, и свободен телом и духом, се впусна в дълги размишления. Господата от посолството не са от хората, които доброволно оставят да им се изплъзне делът от плячката. Можеха да се разделят на няколко хайки и да претърсят най-напред жилището на крадеца. Ето къде бе цялата мъчнотия. В него живееше Олива. Ще я предупредят, може би ще я измъчват, знае ли човек? А може и да я използват за заложник, жестокостта им няма граници.
Любовта завладя Бозир. Той горещо желаеше нищо да не засегне неговата любов. Като стрела се втурна към къщата на улица „Дофин“. Освен това беше напълно уверен в бързия си ход — неприятелите му, колкото и подвижни да бяха, не можеха да го изпреварят. Скочи бързо в един файтон, показа на кочияша монета от шест ливри и му заповяда:
— Към Пон Ньоф!
Конете не препускаха, те просто летяха. Настъпваше вечерта. Бозир пожела да го закарат до високата страна на моста, зад статуята на Анри IV. По това време можеше да се отиде там с кола — беше много известно място за срещи. Той се реши да подаде глава от вратата на файтона и впери поглед в улица „Дофин“. Бозир добре познаваше хората от полицията, десетина години се беше старал да ги разпознава отдалеч, за да може да ги избягва. Той бе само раздразнен и затруднен. Накрая се престори на гърбав, закуца силно, за да прикрие походката си, премина през тълпата и стигна до улица „Дофин“.
Никакви следи от опасност за него. Той виждаше отдалеч къщата с прозорците, на които често се показваше красивата Олива, звездата му. Прозорците бяха затворени. Без съмнение тя си почиваше на дивана или четеше долнопробна книга, или си похапваше лакомства.
Внезапно на Бозир му се стори, че на алеята отсреща вижда връхната дреха на войник от патрула. Нещо повече, той видя и един войник на прозореца на малкия салон. Изби го пот, студена пот, вредна за здравето. Нямаше откъде да се измъкне, трябваше да мине пред къщата. Бозир набра смелост и прекоси, като погледна към къщата. Какво зрелище!
Една алея, претъпкана с пехотинци от гвардията в Париж, сред тях, с мрачно изражение, един комисар от Шатле.
Само с един бърз поглед Бозир разбра, че са объркани, уплашени и ядосани. Човек или има, или няма умението да чете по лицата на хората от полицията.
Когато притежаваш тази способност, както бе при Бозир, за него не бе необходимо да поглежда повторно, за да отгатне, че господата не бяха се справили с работата си. Бозир си каза, че на господин Дьо Кросън му се иска без съмнение, предупреден независимо как и от кого, да заловят Бозир, но бе открил само Олива. Inde irae63.
А оттук идваше разочарованието. Разбира се, при обикновени обстоятелства, ако не държеше сто хиляди ливри в джоба си, Бозир щеше да се отправи към полицейските агенти и щеше да извика както Низюс: „Ето ме, ето ме! Всичко това е мое дело!“
63
Inde irae (лат.) — Оттам е гневът — бел.прев.