Колието на кралицата

Но мисълта, че тези хора ще му грабнат стоте хиляди ливри и ще му се подиграват после цял живот, мисълта, че извършеният от него смел и хитър обир щеше да обслужи агентите на полицейския лейтенант, се наложи над всички негови скрупули и заглуши любовните му терзания. И Бозир притисна банкнотите до гърдите си и се спусна тичешком към „Люксембург“. Вече от час той се движеше, воден от някакъв инстинкт, и тъй като сто пъти бе търсил Олива в Люксембургската градина, остави се краката му да го заведат там.

За човек със силна логика разсъждението бе глупаво. В действителност полицаите, които познават навиците на крадците, както Бозир познаваше техните привички, естествено потърсиха Бозир в Люксембургската градина. Но този път Господ или дяволът бяха решили, че господин Дьо Кросън няма да направи нищо на Бозир. Любовникът на Никол тъкмо завиваше по улица „Сен Жермен де Пре“, когато едва не го събори на земята едва хубава карета, чиито коне силно препускаха към улица „Дофин“.

Бозир има време само да избегне ловко удара на каретата, и то благодарение на онази парижка пъргавост, непозната за другите европейци. Вярно е, че не му се разминаха ругатнята и ударът с камшик на кочияша, но един собственик на сто хиляди ливри не обръща внимание на подобна чест, особено когато по следите му са съдружниците му от „Етоал“ и полицията на Париж.

Бозир отскочи настрани, но като се наведе, видя Олива и един много красив мъж да разговарят оживено в каретата. Бозир извика немного силно, но това накара конете да препуснат още по-бързо. Той можеше да проследи колата, но тя отиваше към улица „Дофин“, единствената в Париж, по която Бозир в никакъв случай не искаше сега да минава. И после съвпадението да види Олива, която беше в каретата — фантоми, видения, нелепици, не, той действително я беше видял, и то не смътно, а ясно, наистина бе Олива.