Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Ще приема госпожа Дьо ла Мот-Валоа — отвърна кралицата и продължи пътя си. После, като се оттегли, тя добави:
— Ще я заведете в банята ми.
И кралицата отмина. Жана, на която офицерът разказа само току-що направеното от него, веднага посегна към кесията си, но той се усмихна и я спря.
— Госпожо графиньо — каза той, — благоволете да задържите този дълг. Скоро ще можете да се издължите с по-изгодни лихви.
Жана сложи парите в джоба си.
— Имате право, приятелю, благодаря.
„Защо — каза си тя — да не покровителствам един офицер, който ми услужи? След като го правя за един кардинал.“ Жана скоро се озова при Нейно величество. Мария-Антоанета бе сериозна и видимо не много добре разположена, може би защото бе направила прекалено много, приемайки така неочаквано Жана. „Всъщност — помисли приятелката на господин Дьо Роан — кралицата предполага, че пак ще се моля за нещо… Преди да съм произнесла и двадесетина думи, тя ще се развесели или пък ще накара да ме изхвърлят оттук.“
— Госпожо — каза кралицата, — нямах възможността да говоря с краля.
— Ах, Ваше величество бе прекалено добра към мен и аз не очаквам нищо повече. Идвах…
— Защо идвате? — попита кралицата, способна да схваща преходите. — Вие не сте молили за аудиенция? Може би е нещо спешно… за вас ли?
— Спешно… да, госпожо, но не за мен… не.
— Значи за мен… Хайде, говорете, графиньо.
Кралицата отведе Жана в банята, където я чакаха жените. Като виждаше толкова хора около кралицата, графинята не започваше разговора. Кралицата се настани във ваната и отпрати жените.
— Госпожо — каза Жана, — Ваше величество вижда, че съм много затруднена.
— Защо?
— Ваше величество знае, мисля, че съм го казвала, какво голямо внимание ми оказва господин кардиналът.
Кралицата се намръщи.
— Не зная — каза тя.
— Смятах…
— Няма значение… кажете.
— Е, добре, госпожо! Негово високопреосвещенство ми оказа чест завчера да ме посети.
— Аха!
— Отнася се за едно благотворително дело, за което аз отговарям.
— Много добре, графиньо, много добре. Аз също ще подпомогна благотворителното ви дело.
— Ваше величество се лъже. Имах вече честта да кажа, че не искам нищо. Господин кардиналът, както обичайно, ми говори за добрината на кралицата, за неизчерпаемата й милост…
— Поиска ли да се застъпя за неговите избраници?
— Най-напред да, Ваше величество.
— Ще го направя, но не за господин кардинала, а за нещастните хора, които винаги приемам добре, откъдето и да дойдат. Само кажете на негово преосвещенство, че съм много затруднена.
— За съжаление! Ето какво му казах, госпожо, и оттук идва затруднението, за което споменах по-рано пред Ваше величество. Описах пред господин кардинала тъй топлото милосърдие, изпълващо сърцето на Ваше величество при съобщаването на всяко нещастие, и вашата щедрост, която непрекъснато изпразва кесията на кралицата. — Ето, монсеньор — казвам му като пример. — Нейно величество става роб на собствената си доброта. Тя се жертва за своите бедни. Доброто, което тя прави, й вреди, тук обвиних и себе си.
— Как така, графиньо? — попита кралицата.
— Казах, госпожо, че Ваше величество ми е дала една голяма сума преди няколко дни и също че поне хиляда пъти от две години насам това се е случвало на кралицата и ако Нейно величество беше по-малко чувствителна, по-малко щедра, тя щеше да има два милиона в касата, с които никакви съображения не биха й попречили да си достави хубавото колие с диаманти, което вие тъй достойно, тъй смело, но, позволете ми да ви кажа, и тъй несправедливо, отказахте.
Кралицата се изчерви и погледна Жана. Явно изводът се съдържаше в последните думи. Имаше ли тук някакъв капан, или просто бе ласкателство? И тъй като душата на кралицата бе изпълнена с истинска щедрост, а в щедростта винаги има сила и в силата — неоспорима истина, Мария-Антоанета въздъхна и добави:
— Да, колието е хубаво, искам да кажа, беше хубаво. Доволна съм, че жена с добър вкус ме хвали, че съм се отказала от него.
— Ако знаехте, госпожо — извика Жана, като прекъсна Мария-Антоанета, — как човек успява да узнае чувствата на хората, когато вижда, че те се интересуват от това, което ще се хареса на някого.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, госпожо, че научавайки за вашия решителен отказ, видях как господин Дьо Роан пребледня.
— Да пребледнява?
— За миг очите му се насълзиха. Не зная, госпожо, дали е вярно, че господин Дьо Роан е хубав мъж и изискан благородник, както твърдят, но съм сигурна, че сега лицето му е огряно от душевния му пламък и е набраздено от сълзи, предизвикани от вашето щедро безкористие, как да кажа, от вашето възвишено лишаване. Този образ не ще се заличи никога от моята памет.