Пустош

Джейк предпазливо се наведе и протегна ръка — изпитваше ужас при мисълта, че ще падне в невидима яма. Докато опипом търсеше стълбата, почувства повей на топъл, чист и почти ароматен въздух, видя над себе си проблясване на бледорозова светлина. Докосна желязна скоба в стената и се вкопчи в нея. Раните от ухапването отново се отвориха и той почувства, че по дланта му потече топла кръв.

— Намери ли я? — обади се Гашър.

— Да.

— Слизай тогава. Какво чакаш, да те вземат дяволите? — Похитителят пусна яката му, а момчето си го представи как замахва с крак, готов да го изрита в ямата. Побърза да прекрачи пролуката, от която бликаше розовото сияние и заслиза по стълбата, като се стараеше да не използва наранената си ръка. Този път металните скоби не бяха покрити с машинно масло, нито бяха обраснали с мъх или пък разядени от ръжда. Шахтата беше много дълбока и докато Джейк бързо се спускаше надолу, страхувайки се Гашър да не настъпи пръстите му с тежките си подметки, внезапно си спомни филм, който някога беше гледал по телевизията и който се наричаше „Пътешествие до центъра на земята“.

Грохотът на двигателите и розовият проблясък се усилваха. По звука личеше, че машините не са в ред, но изостреният слух на Джейк му подсказа, че бяха в по-добро състояние от онези на повърхността. Когато най-сетне стигна до долу, откри, че дъното е сухо. Новата хоризонтална шахта беше висока около метър и осемдесет, а стените й бяха облицовани с листове неръждаема стомана. Коридорът се простираше в две посоки докъдето погледът му стигаше, и беше прав като струна. Интуитивно, без изобщо да мисли за това, момчето разбра, че тунелът (намиращ се на двадесетина метра под Луд) следва пътя на Лъча. А някъде напред (Джейк беше сигурен, макар да не знаеше защо) над тунела се намираше влакът, който търсеха.

Точно под тавана върху двете стени бяха монтирани вентилационни решетки — през тях чистият и ароматен въздух проникваше в шахтата. От някои решетки като синьо-синкава брада висеше мъх, но повечето още бяха чисти. Под всяка втора бяха нарисувани жълта стрелка и странен символ, наподобяващ буквата t. Стрелките посочваха към направлението, по което се движеха Гашър и Джейк.

Розовото сияние бликаше от стъклени тръби, които бяха прикрепени в паралелни редици към тавана. Някои — например всяка трета — не светеха, други от време на време помръкваха, но поне половината още работеха. „Неоново осветление — смаяно си помисли момчето. — Ама че изненада!“

Гашър скочи от стъпалото и застана до него. Ухили се, когато забеляза изумлението му.

— Страхотно е, а? Хладно през лятото, топло през зимата. Има толкова храна, че петстотин души не могат да я изядат за петстотин години. Ама знаеш ли какво е най-готиното?

Джейк поклати глава.

— Скапаните Млади хабер си нямат, че това място го има. Тъпаците си мислят, че тук живеят чудовища. Не можеш ги накара да се приближат до капак на канализационна шахта.