Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Авангардът на ордата, блеснал от размахваните остриета като паст на гигантско влечуго, вече беше преминал три четвърти от брода. Историкът вече можеше да различи отделни лица, израженията им на смъртен страх и напрегнатост, така присъщи пред лицето на битката. За миг погледна през рамо и видя стълбовете дим и магическите мълнии, съсредоточени по десния фланг на отбранителните позиции на Седма. От този фланг долиташе смътно и бойният вик на семк, като дращене на нокти в твърда кожа. При първите насипи се вихреше яростен бой.
— Кътъл! — ревна едрият мъж. — Дръпни я тая коса!
Дюйкър се обърна рязко и видя как сапьорът пред ямата хваща едното дълго черно въже, което се беше проточило навътре във водата. Омацаното с кал лице на Кътъл се изкриви в свирепа гримаса и той стисна очи. А после дръпна. Въжето се отпусна.
Не последва нищо.
Историкът извърна очи към едрия мъж. Беше затъкнал ушите си с пръсти, макар че очите му си оставаха отворени, вперени в реката. И в този миг Дюйкър осъзна какво предстои, още преди Лист да му извика предупредително:
— Сър!
Земята сякаш изведнъж пропадна на три пръста под тях. Водата по ширината на брода се надигна, изгърби се, замъгли се, а после гърбицата сякаш се затъркаля мълниеносно по хлътналата дължина на пътя. Селяците, нагазили в реката, просто изчезнаха. И се появиха само миг по-късно — още докато взривът събаряше всички по брега с удар като от божи юмрук — в цветя от червено, розово и жълто, части от плът и от кост, крайници, коса, дрипи, и всичко това се надигаше все по-нагоре и нагоре, докато водата се взривяваше нагоре и навън — кална, страховита мъгла.
Конят на Дюйкър се дръпна и отметна глава. Грохотът беше оглушителен. Светът сякаш потръпна във всички посоки. Един от уикските конници беше рухнал на земята и се гърчеше, стиснал ушите си с ръце.
Реката започна да спада, ужасяващо кипнала от човешки тела и части от тела, пара, изтласкана към отвъдния бряг от внезапния порив на вятъра. Главата на гигантската змия я нямаше. Заличена заедно с една трета от дължината й — всички, които бяха навлезли във водата, бяха пометени.
Макар че едрият мъж стоеше вече близо до Дюйкър, думите му прозвучаха смътно и далечно в бръмналите му уши:
— Петдесет и пет „проклетии“ — Седма ги стискаше от години. Тоя брод вече е изкоп. Ха! — След което доволното му изражение повехна. — Пръстите на Гуглата да ме стъпчат дано! Пак ще трябва да копаем с лопати.
Нечия ръка го дръпна за ръкава. Лист се наведе към него и викна:
— Сега накъде, сър?
Историкът погледна надолу по течението, към въртопите, червени от кръв и пълни с човешки леш. В първия миг не можа да схване въпроса на ефрейтора. „Накъде? Няма спасение никъде. Няма място, където бягството от касапницата ще ти донесе нещо друго освен отчаяние.“
— Сър?
— Към мелето, ефрейтор! Да го видим с очите си.
Бързата поява на Колтейн и неговите конници, ударили западния фланг на тайтанските пиконосци от тази страна на реката, бяха обърнали посоката на битката. Още докато препускаха към насипите, Дюйкър и Лист видяха как тайтанците се огъват и излагат пешаците на семк на залповете на уикските конни стрелци. Облаците стрели бръмчаха и жилеха освирепелите космати бойци на семк.
В самия център стоеше непоклатимо ядрото на пехотата на Седма, задържащо яростния напор на семк, докато на стотина крачки на север тежката пехота на Гуран стоеше и изчакваше сблъсъка с омразните малазанци. Пълководецът им явно беше премислил. Камъст Релой и армията му се бяха оказали заклещени — поне за тази битка — на другия бряг. Освен разбитите морски пехотинци от ариергарда и конниците на клана на Невестулката, силите на Колтейн бяха останали почти непокътнати.
На петстотин разкрача още по на запад, по просторната камениста равнина, кланът на Невестулката преследваше в галоп останките от конницата на Гуран.
Дюйкър зърна в самото ядро на битката сред отбранителната линия на Седма цветно петно, златно и червено — Бария Сетрал и неговите Червени мечове. Воините на семк, изглежда, се бяха настървили да се докопат до „галените псета“ на Малазан и плащаха с кръв за това си желание. Все пак бойците на Сетрал изглеждаха смалени наполовина — по-малко от двадесет души.