Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Искам да се приближим — каза Дюйкър.
— Слушам, сър — отвърна Лист. И посочи. — Онова възвишение… но там ще се озовем в обхвата на стрелите, сър.
— Ще поема риска.
Препуснаха към позициите на Седма. Ротното знаме стоеше самотно и прашно на ниския хълм малко зад фронтовата линия. Пазеха го трима побелели ветерани — труповете на бойци на семк, осеяли склона, показваха, че хълмът е бил оспорван яростно в началото на деня. Ветераните се бяха сражавали и бяха покрити с леки рани.
Когато историкът и ефрейторът стигнаха до позицията им, Дюйкър видя, че тримата мъже са коленичили около един свой паднал другар. Сълзите бяха изровили тъмни вадички по прашните им лица. Спряха конете и историкът бавно се смъкна от седлото.
— Имате какво да разкажете, бойци — промълви той, надмогвайки грохота на желязото и виковете от битката едва на трийсет крачки на север от тях.
Един от ветераните вдигна очи и примижа.
— Историкът на стария император, кълна се в муцуната на Гуглата. Виждал съм ви във Фалар, а може би в равнините на Уик…
— И на двете. Виждам, че знамето е било атакувано. Загубили сте свой приятел, за да го опазите.
Мъжът примигна, а после очите му се спряха на знамето на Седма. Прътът се беше килнал на една страна, опърпаният плат поклащаше призрачните си цветове под слънцето.
— Дъх на Гуглата! — изръмжа мъжът. — Мислиш, че сме се били, за да опазим някаква си дрипа? — Посочи тялото, до което бяха коленичили приятелите му. — Нордо го удариха две стрели. Задържахме цял отряд бойци на семк, за да може да си умре сам. Проклетите туземци прибират ранените си врагове и ги държат живи, за да ги изтезават. Нордо не заслужаваше това.
— Така ли искате да бъде разказан подвигът ви?
Мъжът примижа отново и кимна.
— Точно така, историк. Ние не сме вече просто армия на Малазан. Вече сме хора на Колтейн.
— Но той е Юмрук.
— Студенокръвен гущер е той. — Мъжът се ухили. — Но е наш човек отвсякъде.
Усмихнат, Дюйкър огледа фронтовата линия. Някакъв духовен праг беше прекрачен. Войската на семк беше прекършена. Загиваха стотици, докато трите легиона на уж съюзниците им си стояха невъзмутимо по склоновете зад тях. Вложили бяха и последната стръв към святата си кауза — поне за това сражение. Дюйкър разбираше, че във вражеските станове тази нощ ще има люти ругатни и яростни обвинения. „Добре. Нека сами да започнат да се цепят.“
И този ден не свърши с победа на Вихъра.
Въпреки че вече притъмняваше, Колтейн не остави победоносната си армия да отдъхне. Вдигаха се нови укрепления, старите се възстановяваха. Копаеха се окопи, пускаха се патрули и се развеждаха караули. Бежанците бяха изведени в хълмистата низина западно от брода, шатрите им бяха подредени в карета с широки проходи между тях. Фургони, натоварени с ранени войници, се придвижваха през тези проходи и резачите и лечителите се залавяха за работа.
Добитъкът беше отведен на юг, към тревистите склонове на хълмовете Барл — ниска изгърбена верига, покрита с избелели камъни, суха трева и клек. Водачите, с помощта на конниците от клана на Мармота, пазеха стадата.
Щом слънцето се смъкна зад хоризонта, Колтейн свика военен съвет.
Дюйкър, вече с неизменния ефрейтор Лист, застанал до рамото му, седеше на един походен стол и слушаше изтръпнал и отчаян докладите на командирите. Лъл беше загубил половината от морските си пехотинци, а подкрепилите го помощни части бяха пострадали още повече. Кланът на Невестулката беше премазан — сега главната им грижа беше недостигът на коне. Капитаните Ченед и Сълмър изреждаха сякаш безкраен поменик на ранени и загинали от Седма. Техните офицери и особено отдельонните им сержанти явно бяха понесли тежки щети. Натискът срещу отбранителната линия се бе оказал огромен, особено в началото на деня — преди да пристигне подкрепата на Червените мечове и клана на Мармота. Разказът за края на Бария Сетрал и неговия отряд предизвика много въздишки. Бяха се сражавали с демонична ярост, задържайки първите редици и изкупвайки с живота си съдбоносно време, през което пехотата да може да се прегрупира. Червените мечове бяха проявили такава доблест, че си заслужиха похвалата на самия Колтейн.
Сормо Е’нат беше загубил две от децата-магьосници срещу жреците на семк. Нил и Недер бяха оцелели.
— Имахме късмет — добави той, след като докладва за загиналите с хладен и безстрастен тон. — Богът на семк е жесток асцендент. Използва заклинателите, за да прелива през тях своя гняв, без да го е грижа за смъртната им плът. Онези, които не можеха да устоят на силата на бога, просто се разсипваха.