Покана за екзекуция (Романи)

Живеех далеч от мама, в Германия или във Франция, и не можех често да я навестявам. Не бях при нея и когато умря през май 1939 година. Всеки път, щом успеех да посетя Прага, през първата секунда на срещата изпитвах болка, смут, пропадане, както когато се налага да направиш усилие, за да настигнеш времето, избързало напред през раздялата, и да възстановиш любимите черти на неостаряващия образец в сърцето си. Квартирата, в която тя живееше с внука си и с Евгения Константиновна Г., най-близката й приятелка, беше донемайкъде жалка. Мушамените тетрадки, в които преписваше дълги години харесалите й стихове, се трупаха по събраните от кол и въже грохнали мебели. Ужасно бързо опърпващите се томчета на емигрантските издания бяха съседи на отливката от ръката на тате. До диванчето й, нощем служещо за постеля, един сандък, обърнат с дъното нагоре и покрит със зелен плат, й заместваше масичката, на него бяха наредени малки неясни снимки с разпадащи се рамки. Впрочем тя едва ли се нуждаеше от тях, защото оригиналът на живота й не беше изгубен. Както пътуваща трупа разкарва със себе си — понеже не са забравени репликите — и дюните през буря, и замъка сред мъглата, и прекрасния остров, така тя носеше у себе си всичко, каквото душата й бе скътала за този сив ден. Виждам я съвсем ясно, седнала на масата за чай, как съзерцава с една карта в ръката някаква фаза от пасианса; с другата ръка се е облакътила на масата и пак с нея, притиснала сгъвката на палеца отстрани до брадичката си, държи до устата си цигара, собственоръчно напълнена. На безименния пръст на дясната ръка — с нея слага сега картата — гори блясъкът на две златни халки: венчалният пръстен на баща ми, прекалено широк за нея, е завързан за нейния с чер конец.