Крахът на титаните [bg]

— За десет дни войната може и да свърши. За какво сме тук, ако не за да спасим Париж?

— Кичънър привика сър Джон от щаба му в съдбоносен момент от военните действия — разкрещя се Хърви.

— Забелязах, че сър Джон не се е разбързал да се връща при войниците си — викна в отговор Фиц. — Видях го да вечеря тук, в Риц.

— Махнете се от очите ми — каза Хърви.

Фиц се врътна на пета и се качи на горния етаж.

Не беше толкова равнодушен, колкото се показа. Нищо не можеше да го накара да се кланя на глупаци като Хърви, ала за него успешната военна кариера беше важна. Ненавиждаше самата мисъл, че хората могат да кажат, че не е такъв мъж като баща си. Хърви не беше особено полезен за армията, понеже влагаше времето и силите си в покровителство на своите любимци и възпрепятстване на съперниците си. А така можеше да провали кариерите на хора, които се съсредоточаваха върху друго, например върху спечелването на войната.

Фиц кипеше от гняв, докато се къпеше, бръснеше и обличаше в униформата на майор от Уелските стрелци. Понеже знаеше, че може и да не хапне нищо до вечеря, поръча да му качат омлет и още кафе.

Точно в десет почна работният му ден. Пропъди зловредния Хърви от ума си. Лейтенант Мъри, енергичен млад шотландец, дойде от британската главна квартира и заедно с прахоляка от пътищата донесе в апартамента на Фиц и тазсутрешния доклад на въздушното разузнаване.

Фиц бързо преведе документа на френски и го записа с ясния едър почерк на бледосинята хотелска хартия. Всяка сутрин британски самолети прелитаха над немските позиции и отбелязваха посоката, в която се придвижваха противниковите войски, работата на Фиц беше да предостави сведенията на генерал Галиени възможно най-бързо.

Докато минаваше през фоайето, главният портиер го извика на телефона.

Гласът, който попита „Фиц, ти ли си?“, беше далечен и поизменен, но за учудване на Фиц несъмнено принадлежеше на сестра му Мод.

— Как, по дяволите, успя? — попита той. Само правителството и военните можеха да звънят на Париж от Лондон.

— Намирам се в кабинета на Джони Ремарк в Министерството на войната.

— Радвам се да те чуя. Как си?

— Всички тук се тревожим ужасно — каза Мод. — Първо вестниците печатаха само добри новини. Само хората, които си имат понятие от география, осъзнавахме, че след всяка бляскава френска победа германците напредваха с още петдесет мили във Франция. Обаче в неделя Таймс пусна специално издание. Не е ли странно? Всички останали дни лъжат, затова, когато казват истината, пускат специално издание.

Опитваше се да е остроумна и цинична, но Фиц чуваше скритите страх и гняв.

— И какво пише в специалното издание?

— За нашата „отстъпваща и разбита армия“. Аскуит е разярен. Сега всички очакват Париж да падне скоро. — Фасадата й се пропука и тя с треперлив глас попита — Фиц, ще се справиш ли?

Не можеше да я лъже.