Крахът на титаните [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-52-4
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Крахът на титаните [bg]». Краткое содержание книги:
— Направи кафе, скъпа.
Жини облече светлозелен копринен пеньоар и загря вода, докато Фиц се преобличаше. Снощи бе вечерял в британското посолство в униформа, но след това смени биещата на очи червена куртка със смокинг, за да посети тъмните улички на Париж.
Жини му даде силно кафе в чаша, която приличаше на купа.
— Ще те чакам в клуба на Албер довечера — каза тя.
Официално нощните заведения бяха затворени, както и театрите и кината. Дори Фоли Бержер тъмнееше. Кафенетата затваряха в осем, а ресторантите в девет и половина. Ала не беше лесно да се прекрати нощният живот в големия град и предприемчиви типове като този Албер бързо отвориха незаконни заведения, където продаваха шампанско на умопомрачителни цени.
— Ще опитам да стигна до полунощ — отвърна Фиц. Кафето горчеше, но отми и последните следи от сънливост. Даде на Жини златна лира. Бе много щедро възнаграждение за една нощ, а в тези времена златото се ценеше много повече от книжните пари.
Когато я целуна за довиждане, Жини се притисна в него.
— Ще дойдеш довечера, нали?
Фиц изпита жалост към момичето. Нейният свят се рушеше и тя не знаеше какво да прави. Щеше да му е приятно да я вземе под крилото си и да обещае да се грижи за нея, обаче не можеше. Съпругата му беше бременна и ако се разтревожеше, щеше да пометне. А дори и да не бе женен, ангажиментът с една френска уличница би го направил за посмешище. Както и да е. Жини беше само една от милиони. Всички се страхуваха, само мъртвите — не.
— Ще се постарая — отвърна той и се освободи от прегръдката й.
Синият му кадилак беше паркиран до бордюра. От предния капак се вееше малко британско знаме. Напоследък в града не се движеха много частни коли. Повечето от тях имаха някакъв флаг — обикновено трикольор или червен кръст, за да е видно, че се ползват за важна военна работа.
Фиц се видя принуден безскрупулно да впрегне връзките си и да похарчи малко състояние за подкупи, за да докара автомобила от Лондон, но беше доволен, че си е направил този труд. Необходимо беше всеки ден да се придвижва между британския и френския щаб и за него беше облекчение, че не се налага да моли затруднените съюзни войски за кола или кон.
Запали и потегли. По улиците почти нямаше движение. Дори омнибусите бяха реквизирани за снабдяването на войските на фронта. Фиц трябваше да спре и да пусне голямо стадо овце, което пресичаше града — навярно по посока на Източната гара, където щяха да натоварят добичетата на влак и да ги пратят за храна на армията.
Заинтригува го тълпата, скупчена около прясно залепен плакат на стената на Бурбонския дворец. Спря и се присъедини към тях.
Погледът на Фиц пробяга към дъното на плаката — подписан беше от генерал Галиени, коменданта на столицата. Галиени беше сприхав стар войник, върнат от пенсия. Славеше се с това, че на съвещанията при него не позволява да се сяда — вярваше, че така хората взимат решение по-бързо. Обръщението беше в типичния му стегнат стил.
Членовете на правителството на Републиката напуснаха Париж, за да дадат нов тласък на отбраната на нацията.
Фиц се изуми. Правителството избягало! През последните няколко дни се носеха слухове, че министрите ще офейкат в Бордо, но политиците се колебаеха, защото не искаха да изоставят столицата. Сега обаче бяха тръгнали. Много лош знак.
Поверен ми е дългът да защитя Париж от нашествениците.
Все пак Париж няма да се предаде, помисли Фиц. Градът ще се бори. Добре! Това определено отговаряше на британските интереси. А ако столицата паднеше, поне врагът щеше да е принуден да плати скъпо за завоеванието си.
Ще изпълнявам този дълг до последния си дъх.
Фиц не можеше да не се усмихне. Слава Богу, че ги има старите войници.
Събраните наоколо хора явно изпитваха смесени чувства. Имаше възхитени коментари. Някой доволно каза, че Галиени е боец и няма да допусне превземането на Париж. Други бяха по-големи реалисти. „Правителството ни изостави“, рече една жена, „значи немците ще са тук днес или утре.“ Мъж с куфарче каза, че пратил жената и децата у брат си в провинцията. Добре облечена дама съобщи, че държи трийсет кила сушен боб в кухненския шкаф.
А Фиц просто чувстваше, че британският принос във войната — и неговото собствено участие — е станал още по-важен.