Лудостта на владетелите [bg]

Четиринадесета глава

Кралят лебед

Лудвиг II, крал на Бавария от 1864 до 1886 г. е последният европейски монарх, чиято лудост оказва значително влияние върху културното и политическото наследство на света през Новото време. Един обикновен кръст за спомен на този така странен монарх стърчи от плитките води на езерото Щарнберг, където той се удавя или е удавен през юни 1886 г., след като го обявяват за луд. Ексцентричното му поведение става легенда още приживе. Династията Вителсбах, към която той принадлежи, е една от най-старите владетелски фамилии в Европа. През Средновековието те господстват над голямото южногерманско кралство Бавария и неговите принцове още от 1806 г. носят титлата електор. Бавария без особено желание се присъединява към Германската империя през 1871 г., но нейните владетели запазват кралските си титли чак до края на Първата световна война, след чийто край са детронирани всички германски принцове. Това обаче не ги обрича на забрава, защото и днес мнозина баварци живеят със спомените за миналото.

Бащата на Лудвиг, Максимилиан, става крал на Бавария през 1848 г., след абдикацията на Лудвиг I, който е принуден да се откаже от властта заради личното си и политическо неблагоразумие, породило силна опозиция срещу него. Що се отнася до Лудвиг II, няма доказателства за наследственост — пряка или от предишните поколения — предвещаваща това, което бъдещето му готви, но все пак още като дете той е прекалено чувствителен.

Родителите му рядко са при него; с отглеждането и възпитанието на детето се занимават дойки и гувернантки, към една от които — госпожица Майлхаус, той изпитва много топли чувства. Като малък Лудвиг е, общо взето, самотен и оставен да прави каквото си иска, воден само от собственото си въображение — нещо, в което се оказва направо блестящ.

Мислите му са в плен на образа на лебеда — символ, който го преследва през целия му живот. Кралският замък край Хоеншвангау (от немски — „горен лебедов дом“), разположен в Баварските Алпи високо над блестящите планински езера Шванзее и Алпзее, е построен наново от бащата на Лудвиг, Максимилиан, и е посветен на легендата за Лоенгрин186. Прекрасен стенопис в една от неговите зали изобразява легендарния лебед, който тегли лодката със седящия в нея Лоенгрин, рицарят на Свещения Граал. Лудвиг се опитва да се отъждестви с този светъл образ от германското приказно минало.

Още от юношеска възраст бъдещият крал става страстен почитател на композитора Рихард Вагнер — страст, която го ръководи през останалата част от живота му. Младежът гледа за първи път операта „Лоенгрин“ на 2 юни 1861 г., след това — „Танхойзер“ и през 1863 г. — „Пръстенът на нибелунгите“. Всички твърдят, в това число и самият Вагнер, че Лудвиг няма музикален слух, но младият принц е омагьосан от мотивите на Вагнеровото оперно творчество, особено от темата за търсенето на Светия Граал. Музиката на великия композитор предизвиква появата на фантазии в съзнанието на Лудвиг, които той се опитва да превърне в реалност, но с трагични последици. Водещият английски специалист в областта на Вагнеровото творчество, Ърнест Нюман, пише: „Най-елементарният анализ на ситуацията показва, че Лудвиг още като малък има романтичната представа за себе си като за крал, който води германския народ по пътищата на идеала, а Вагнеровите творби просто го тласкат в тази посока на мислене в един критичен за младежа момент, и то по един наистина невероятен начин.“ (Ernest Newman, The Life of Richard Wagner, vol. IІІ, pp. 231–232.) Самият Вагнер нарича краля Парсифал — „моя духовен син“, непресторен и мъдър, който е призван от съдбата да стане рицар на Граала.