Шестото покварено дете [bg]

Дали У4М беше някъде из коридора и подреждаше малките бели кутийки и парчетата черна лентичка за нея? Може би проверяваше дали острието му е достатъчно добре наточено?

Отново стъпки.

Бързи.

По-гръмки от преди, тропащи по коридора.

Някъде светна фенерче, след това изчезна.

Клеър стисна флуоресцентната крушка още по-здраво.

Локвичката на пода беше започнала да пресъхва, но все още имаше достатъчно вода, затова внимаваше да не стъпва там.

Отново фенерче.

По-ярко. По-близо.

Клеър затегна хватката си.

Когато светлината проникна през прозорчето и освети килията ѝ, тя замоли мислено Господ да не позволи на мъжа да забележи липсващата лампа и жиците, които висяха от тавана. Цялата работа беше много рискована, но пък това беше единствената ѝ възможност.

Тъй като не искаше да мърда от мястото си, преди да ѝ се удаде възможност да нанесе удар, Клеър повече усети лицето, притиснало се към стъклото, отколкото го видя. Имаше видимост само с крайчеца на окото си.

Стисна оръжието си още по-здраво и се опита да прецени силата си, за да не се разтроши стъклената тръба в ръцете ѝ.

Топката на бравата помръдна.

Клеър проследи с поглед тънките кабели, чудейки се…

– Клеър?

Когато чу името си, първата ѝ мисъл бе, че си въобразява. За кратко дори се замисли дали в действителност не е припаднала отново и само да е сънувала звука, гласа… но след това го чу отново. Този път викаше.

Наш.

Ключалката изщрака.

Вратата се отвори.

– Не! Не! Недей!

Краят на вратата докосна гвоздея. Няколко искри изскочиха със силно изпукване.

Клеър очакваше Наш да бъде отхвърлен назад, може би да бъде разтресен от конвулсии, когато електричеството премине през тялото му, но нищо подобно не се случи – той стоеше неподвижен, замръзнал, и тя си припомни всички истории, които баща ѝ беше разправял, за хора, ударени от ток, как не можели да помръднат, вцепенени, докато електричеството овъглява плътта им отвътре навън. Беше готова да се втурне напред, да го отблъсне с цялата тежест на тялото си, за да прекъсне веригата…

Тогава Наш отстъпи.

Държеше пистолет в ръка и телефон, чието фенерче обливаше всичко с ярка светлина.

Беше бутнал вратата с коженото бомбе на обувката си. Изобщо не бе докосвал дръжката.

Клеър откъсна белия кабел от куката на вратата и го метна настрани, отвори широко вратата и се метна в обятията му с такава сила, че едва не го събори. Лицето ѝ все още бе заровено в гърдите му, когато той я сграбчи и я издърпа в коридора.

– Бягай!