Операция „Червена буря“ [bg]

— Е, как вървят нещата тук? — обърна се Толанд към колегата си от Кралските военновъздушни сили. Малко преди да се качи на самолета си, Боб бе изпратил телеграма на Марта: „ДОБРЕ СЪМ. НА ПЛАЖ ЗА МАЛКО. ОБИЧАМ ТЕ.“

Той се надяваше, че така щеше поне малко да успокои страховете й. Новината за морската битка на самолетоносачите вероятно вече беше публикувана във вестниците.

— Можеше да бъде и по-добре. Изгубихме осем „Торнадо“, докато се опитвахме да помогнем на норвежците. Останали сме само с минималния брой самолети, необходими за защита на собствените ни инсталации, а Иван започна да атакува северните ни радарни постове. Съжалявам за случилото се с вашия самолетоносач, но трябва да кажа, че наистина много се радваме, че ще останете за малко при нас.

Прехващачите и радарните „птички“ на „Нимиц“ бяха разпределени между три бази на RAF. Екипите за наземна поддръжка все още пристигаха с транспортни полети и при ракетите се беше получил някакъв проблем, но всеки F-14 носеше пълен боен товар за една мисия и беше в състояние да използва ракетите „Спароу“ на RAF за презареждане. Базирани в наземни бази, изтребителите можеха да носят по-голям боен товар и повече гориво, което им осигуряваше по-голяма мощ. Екипажите им бяха в лошо настроение. Те бяха изразходвали ценните си ракети, за да стрелят по примамки, и при завръщането си при формацията бяха видели ужасните последици от тази си грешка. Общият брой на загиналите все още не беше уточнен, но едва двеста души от „Сайпан“ и хиляда от „Фох“ бяха успели да се спасят. По броя на жертвите тази битка представляваше най-кървавата загуба в историята на американския военноморски флот, в която бяха загинали хиляди, без да бъде улучен нито един противник. Единствено двадесетгодишните френски „Крусейдъри“ бяха успели да направят онова, в което прехвалените F-14 се бяха провалили, като бяха поразили осем съветски бомбардировачи Ту-22.