Зазоряване

— Две минути — каза Алис. — Може би е добре да стоиш на канапето. Все пак си била болна и така нататък. По този начин няма да има нужда да те вижда как се движиш отначало.

Алис ме издърпа към канапето. Опитах се да се движа бавно, да направя крайниците си по-сковани. Тя извъртя очи, така че сигурно не съм се справила добре.

— Джейкъб, имам нужда от Ренесме — казах аз.

Джейкъб се смръщи без да помръдва от мястото си. Алис поклати глава.

— Бела, това няма да ми помага да виждам.

— Но аз се нуждая от нея. Тя ме успокоява. — Нотката на паника в гласът ми бе трудна за пропускане.

— Добре — простена Алис. — Дръж я колкото се можеш по-здраво и аз ще се опитам да виждам покрай нея. — Тя въздъхна неуморимо, сякаш са я помолили да работи извънредно по празниците.

Джейкъб също въздъхна, но ми донесе Ренесме, след което бързо се отдръпна от гневният поглед на Алис. Едуард седна близо до мен и постави ръката си около мен и Ренесме. Наведе се напред и погледна Ренесме много сериозно в очите.

— Ренесме, един специален гост ще дойде да види теб и майка ти — каза той с тържествен глас, сякаш очакваше да разбере всяка дума. Дали бе така? Тя отвърна на погледа му с ясни, сериозни очи. — Но той не е като нас, дори не е като Джейкъб. Трябва да бъдем много внимателни около него. Не трябва да му казваш неща така, както ги казваш на нас.

Ренесме докосна лицето му.

— Точно така — каза той. — А и той ще те прави жадна. Но не трябва да го хапеш. Той няма да оздравее като Джейкъб.

— Дали те разбира? — прошепнах аз.

— Разбира ме. Ще внимаваш, нали, Ренесме? Ще ни помогнеш?

Ренесме отново го докосна.

— Не, все ми е тая дали хапеш Джейкъб. Това е наред.

Джейкъб се засмя.

— Може би трябва да напуснеш, Джейкъб — каза Едуард студено, гледайки в неговата посока.

Едуард не бе простил на Джейкъб, защото знаеше, че каквото и да станеше сега, щях да изгарям от болка. Но щях да приема изгарянето с радост, ако това щеше да е най-лошото нещо, което щеше да се случи тази вечер.

— Казах на Чарли, че ще съм тук — каза Джейкъб. — Нуждае се от морална подкрепа.

— Морална подкрепа — присмя се Едуард. — Доколкото знае Чарли, ти си най-отблъскващото чудовище сред всички ни.

— Отблъскващо? — запротестира Джейк, след което се засмя тихо сам на себе си.

Чух гумите навън да завиват по тихата, влажна земя на алеята на Кълънови и дишането ми отново се изостри. Сърцето ми би трябвало да бие като пневматичен чук. Тревожех се, че тялото ми не притежава правилните реакции.

Концентрирах се на равните удари на сърцето на Ренесме, за да се успокоя. Проработи доста бързо.

— Добра работа, Бела — прошепна одобрително Джаспър.