Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Ще ми трябват хора — предупредих го аз.
— Вземи със себе си, колкото копиеносци може да побере лодката, а в Думнония използвай хората на Исса — отсече Артур, оживен от необходимостта да взима решения. — Сеграмор ще ти даде войници — добави той, — и щом чуя, че Мордред е мъртъв, аз ще доведа Гуидър и всички мои копиеносци. Ако, разбира се, още съм жив — каза той и отново кихна.
— Ще бъдеш, ще бъдеш — увери го Галахад без капка съчувствие.
— Следващата седмица — погледна към мен Артур със зачервени от хремата очи, — заминавай следващата седмица.
— Да, господарю.
Той се наведе да хвърли още една шепа въглища в пламтящата пещ.
— Боговете са ми свидетели, че никога не съм искал този трон — каза Артур, — но по един или друг начин през целия си живот съм се бил за него. — Той подсмръкна и продължи. — Ще започнем да събираме лодки, Дерфел, а ти събирай копиеносци в Каер Кадарн. Ако изглеждаме достатъчно страшни, Мюриг ще се позамисли.
— А ако не се позамисли? — попитах аз.
— Тогава губим — сви рамене Артур, — губим. Освен ако не започнем война, а аз не съм сигурен, че искам да воюваме.
— Че кога си искал, господарю, но пък винаги печелиш — казах аз.
— Досега — мрачно уточни Артур, — досега.
Той взе клещите да спаси подковата от огъня, а аз отидох да търся лодка, с която да превзема едно кралство.
На следващото утро, докато западният вятър къдреше река Уск на ситни остри вълни, приливът започна да се оттегля и аз се качих в лодката на моя зет. Балиг бе рибар женен за моята полусестра Лина. Стана му много забавно, когато откри, че негов роднина е лорд на Думнония. Неочакваното роднинство му донесе известни облаги, но той си заслужаваше богатството, защото беше способен и почтен човек. Сега Балиг заповяда на шестима от моите копиеносци да вземат дългите гребла на лодката, а на други четирима заповяда да клекнат в най-широката част на дъното на корабчето. С мен в Иска бяха дошли само десетина от моите копиеносци, останалите бяха при Исса, но аз реших, че и с тези десет човека ще успея да стигна жив и здрав до Дун Карик. Балиг ме покани да седна на един дървен сандък до руля.
— И да повръщате зад борда, лорд — добави той весело.
— Нали винаги така правя?
— Не. Последния път напълнихте шпигата със закуската си. Опропастихте хубавата храна от риба. Хвърли въжето, проядена от червеи крастава жабо! — викна той на своя помощник — един сакски роб, пленен при Минид Бадън, но сега женен за британка, с две деца. Двамата с Балиг бяха приятели макар това да не личеше по приказките им. — Познава лодките, това ще ти кажа за него — вдигна брадичка към сакса Балиг, после се наведе към здравото въже, което все още придържаше лодката към брега. Тъкмо щеше да хвърли сам въжето, когато се чу вик и двамата вдигнахме очи, за да видим как Талиезин бърза към нас откъм обраслата в трева могила на амфитеатъра на Иска. Балиг хвана здраво полюляващото се въже.
— Искате ли да почакаме, лорд?
— Да — отвърнах аз и станах щом Талиезин наближи.
— Идвам с вас — викна Талиезин, — чакайте!
Не носеше нищо освен една малка кожена чанта и позлатената си арфа.
— Чакайте! — викна пак той, придърпа нагоре полите на бялото си расо, свали си обувките и нагази в лепкавата кал на брега на Уск.
— Не можем да чакаме цяла вечност — мърмореше Балиг, докато менестрелът се бореше с дълбоката кал. — Приливът се оттегля бързо.
— Един момент, един момент — викна Талиезин. Хвърли арфата си, чантата и обувките вътре в лодката, вдигна полите си още по-високо и нагази във водата. Балиг се протегна, сграбчи ръката на менестрела и безцеремонно го изтегли през борда. Талиезин се просна на палубата, намери си обувките, чантата и арфата, после изстиска водата от полите на дрехата си.
— Нали нямате нищо против да дойда с вас, лорд? — попита ме той. Сребърната диадема се бе кривнала върху черната му коса.
— Че защо?
— Не че имах намерение да ви придружа. Просто исках да отида в Думнония. — Той оправи сребърната диадема на главата си, после смръщи вежди като видя ухилените физиономии на моите копиеносци. — Тия хора знаят ли да гребат?
— Разбира се, че не знаят — отвърна Балиг вместо мен. — Те са копиеносци, за нищо не стават. Гребете едновременно, копелета такива! Готови? Бутай напред! Долу греблата! Дърпай! — той поклати глава в престорено отчаяние. — Все едно да учиш прасета да танцуват.