Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Не искам да я готвя още — каза той. — Значи Мюриг затваря пред нас всички пътища, така ли?
— Той казва, че искал мир, господарю — обясних аз.
Артур мрачно се изсмя.
— Иска да се докаже, ето какво иска. Баща му е мъртъв и той няма търпение да покаже, че е по-добър от Тюдрик. А най-добрият начин за това е да станеш герой в битка, а вторият най-добър начин е да откраднеш кралство без битка.
Артур кихна мощно, после гневно разтърси глава.
— Мразя да съм болен.
— Би трябвало да си почиваш, господарю, а не да работиш — казах аз.
— Това не е работа, това е удоволствие.
— Трябва да пиеш еленово копито с медовина — препоръча му Галахад.
— От седмица нищо друго не пия. Само две неща могат да лекуват настинка — смъртта и времето.
Той взе чука и нанесе ехтящ удар върху изстиващото парче желязо, после започна да духа с кожения мех, за да разпали огъня в пещта. Зимата си бе отишла, но независимо от упоритите твърдения на Артур, че в Иска времето е винаги добро, денят бе ледено студен.
— Какво цели твоят господар на мишките? — попита той, докато помпаше въздух в пещта и въглените отново се нажежиха.
— Той не е моят господар на мишки — засегнах се аз, откъде накъде Сенсъм да е мой.
— Но нещо е замислил, нали? Иска свой собствен кандидат за трона ли?
— Но Мюриг няма права върху трона на Думнония — възмути се Галахад.
— Абсолютно никакви — съгласи се Артур, — но има много копия. А ще има и половин право, ако се ожени за вдовицата Арганте.
— Не може да се ожени за нея — каза Галахад, — той вече е женен.
— Една отровна гъба и ще се отърве от неудобната кралица — каза Артур. — Утър нали така се отърва от първата си жена. Една отровна гъба в ястието от задушени гъби и готово. — Артур замълча, замисли се за няколко секунди, после хвърли подковата в огъня. — Доведи ми Гуидър — обърна се той към Галахад.
Артур измъчваше нажеженото до червено желязо, докато чакахме. Една подкова сама по себе си е доста прост предмет, просто едно парче желязо, което предпазваше крехкото копито от камъни, трябваше й само една желязна арка, която се поставяше отпред на копитото и две скоби отзад, откъдето минаваха кожените каишки. Но Артур изглежда не можеше да се справи с тази подкова. Неговата извивка бе твърде тясна и висока, подложката бе изкривена, а скобите бяха твърде големи.
— Почти се получи — каза той, след поредното френетично блъскане по желязото.
— Какво по-точно? — пошегувах се аз.
Той метна подковата обратно в пещта, после свали обгорената си престилка когато Галахад се върна с Гуидър. Артур съобщи на Гуидър новината за очакваната смърт на Мордред, после му каза за предателството на Мюриг и завърши с един прост въпрос:
— Искаш ли да бъдеш крал на Думнония, Гуидър?
Гуидър като че ли се стресна. Той беше добър човек, но млад, много млад. А и според мен не беше особено амбициозен, макар че майка му беше и за двамата. Гуидър имаше лицето на баща си — издължено и скулесто, но бе белязано от някакво изражение на бдителност сякаш той винаги очакваше съдбата да му нанесе подъл удар. Беше слаб, но достатъчно често бях тренирал бой с меч с него и знаех, че в неговото измамно крехко тяло се крие жилава сила.
— Аз имам право над трона — отговори той предпазливо.
— Защото дядото ти е спал с майка ми — каза Артур раздразнено, — това е твоето право, Гуидър, и нищо друго. Това, което искам да знам е, дали ти наистина желаеш да бъдеш крал.
Гуидър ме погледна, търсейки помощ от мен, но тъй като не я получи отново се обърна към баща си.
— Мисля, че да.
— Защо?
Гуидър отново се поколеба и аз предположих, че цял куп причини му се завъртяха в главата, но накрая в очите му пламна предизвикателство.
— Защото съм роден за това. Аз съм толкова Утър, колкото и Мордред.
— Смяташ, че си роден за това, а? — попита Артур саркастично. Той се наведе и задуха с меха така, че пещта зарева и забълва искри към тухления си свод. — Всеки друг в тази стая е син на крал с изключение на теб, Гуидър — свирепо заяви Артур, — и ти твърдиш, че си роден за това!
— Тогава ти стани крал, татко — предложи Гуидър, — за да бъда и аз син на крал.
— Добре казано — вметнах аз.
Артур ми хвърли гневен поглед, после посегна към купчината парцали до наковалнята, измъкна един и си издуха носа в него. После хвърли парцала в пещта. Всички останали си духахме носа като просто притискахме ноздрите си с палец и показалец, но той винаги беше изискан.
— Да приемем, Гуидър — каза Артур, — че ти си от кралско потекло. Че си внук на Утър и следователно имаш право да претендираш за трона на Думнония. Аз също имам това право по някаква случайност, но предпочитам да не се възползвам от него. Твърде стар съм. Но защо мъже като Дерфел и Галахад биха тръгнали да се бият, за да можеш ти да седнеш на трона на Думнония? Това ми кажи.