Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Едва-що изрече Полемархий тая своя последна дума, пристъпи към него Ивац — бързо, сякаш се затича да го удари:
— А ти ще подпишеш ли такова писмо до ромееца?
— Ще подпиша — отговори Полемарх спокойно. — Всички трябва да го подпишем.
— Всички трябва да подпишем! — повтори след него Ивац. После той се обърна към великия войвода и попита: — А ти, Самуиле Мокри, който сега си пръв между всички в нашето българско царство, ще подпишеш ли такова писмо до Василия?
Великият войвода седеше на стола си с наведени очи и като че ли отговори не на въпроса на Ивац, а на някакви свои мисли — такъв тих и някак далечен беше гласът му, когато заговори:
— Ако това е нужно за спасението на царството ни, готов съм да легна ничком тук, на тия плочи под вашите нозе, и нека стъпи на врата ми василевсът ромейски.
Наоколо настана мъртва тишина. Ивац се отдръпна заднишком с побеляло лице и се блъсна в стола си, та едва-що не падна. Само хубавото лице на Полемарха сияеше сред това общо и голямо смущение.
Ето такива думи изрече великият войвода Самуил Мокри. Вината му за несретата при Сперхей дотолкова го измъчваше и сега, че той сам стъпи върху своята гордост пред очите на най-личните мъже на царството. А не бяха ли и те виновни, колкото беше и той?
Кой знай по какви пътища — знаеше това негли само Димитри Полемарх, — тия покорни думи на великия войвода стигнаха чак до ушите на Василия. Но Самуил Мокри не подписа такова унизително писмо до василевса на ромеите. Като изрече тия думи на унижение и покорство, великият войвода дигна все същия свой напрегнат поглед право срещу Ивац и продължи с пълен глас:
— Знам аз, че унижението няма да ни помогне. Унижението ще ни спечели само презрението на врага. И как ще подпиша писмо, което още утре ще наруша? Не! Нашето единствено оръжие за спасение на царството ни и сега остава мечът.
Ето и тия думи също каза Самуил Мокри. Между войводите имаше и други, които бяха на ума на Полемарх, но не се решиха да се изкажат, след като великият войвода изрече и тия по-смели свои думи. Реши се с трите хиляди меча, които бяха останали, да се хванат стръмнините към Снежник и по Докса планина, по горна и долна Бистрица, които пазеха главните пътища от юг накъм вътрешността на България. Ала Никифор Уран се отправи не към България, а към Солун и избра пак същия път през Лариса и Олимп планина, който беше по-къс. Той, види се, също се боеше от българските планини-и гори, а дигнал бе и тежка плячка — целия български обоз, облеклото и оръжието на избитите българи, голяма част от стадата добитък, които бяха подкарали българите, много пленници, също и хиляда български глави, посипани обилно със сол.
Глава XVI
За някое време вторият Василий очакваше и видими знаци на примирение, на покорство от страна на българите и ги остави на спокойствие. Самуил Мокри знаеше, че търпението на василевса не ще продължи много; още повече ако успее той да надвие арабите в Азия. Чувството за вина пред царството все още дълбаеше сърцето на великия войвода, ала тъкмо затова той се зае с още по-голямо усърдие да събира нова войска — с голямо усърдие и дори с някакво ожесточение към самия себе и към всички, които трябваше да ръководи и да подтиква към работа за царството. Той ходи и сам в някои по-големи и по-малки селища по държавните работи. Намериха се там люде и те повечето бяха жени, които му казаха:
— Къде са синовете ни… мъжете ни?
Не можеше да се скрие Самуил Мокри зад своето величие, като беше велик войвода, и нито помисли да се крие от майките и жените на войниците си. Той отговаряше:
— Те загинаха на война. Такъв тежък и кървав е законът на меча. Ако пуснем тук ромеите, ще набождат те и ще дигат кърмачетата ви с копията си от люлките. Аз пак дойдох за синовете ви, за мъжете ви, но вие не ги спирайте, изпращайте ги с добри думи. И не можете да ги спрете, щом е за царството, аз дойдох и ще ги взема.
Но великият войвода чу и такива думи:
— Няма какво да вземаш повече, болярино. Нашите синове и мъже не се върнаха.
Докато паднаха първите снегове тая година, Самуил Мокри едва успя да събере двайсет и пет хиляди войници от цялото царство. Императорът беше още в Азия и не изпрати никого с войска срещу България. Настъпваше и зимата. До пролетта на следващата 997-ма година великият войвода се надяваше да събере и да въоръжи още десетина хиляди мъже. И пак не би могъл да срещне с тая войска ромеите, желязната войска на василевса. В тия свои тревоги и грижи Самуил Мокри за пръв път помисли за сръбските и за хърватските славяни, които живееха на север и на запад от България. Силно и непобедимо би било едно общо царство с тях… Случи се по тия дни и нещо друго.