Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Великият войвода кимна към Рун, който след битката при Солун бе прогласен за тъмник:
— Да чуем и тебе, тъмник Рун. Ти ходиш между людете като око и ухо на царството.
Отец Емилиян извърна лице — не искаше ни да чува, ни да вижда богомила, — а Рун тъкмо към него изви очи, той му беше най-близък между тия първи войводи на царството. Така и заговори — с очи към монаха; думите на някогашния парик бяха бързи и дръзки може би и от стеснение:
— Бъди цар, щом искаш. За мене ти ще бъдеш това, което си бил досега. Пази се от завистта и високомерието на болярите, от алчността на поповете. Това ще ти хажа. Но пази се още повече от клетвите на простите люде. Иначе всички ще те обичат според ползата, която ще имат от тебе, а ти бъди строг, защото цар ще станеш, но слънце няма да станеш. Аз ще бъда и занапред твое око и ухо, както рече, и бич ще бъда в ръката ти. Сега нека тоя поп ти каже молитвата си, но той…
Самуил Мокри дигна ръка да го прекъсне и кимна към монаха:
— Искам да чуя и твоята дума, отец.
— Аз и не знам защо съм тук, какво има да решавам — започна смутено отец Емилиян, сетне дигна към великия войвода очи, също така пламтящи като очите на богомила. И продължи: — Аз служа на небесния цар. Когато аз, окаяният, греша пред божествената му правда, служа му в разкаянието си. Земният цар трябва да бъде бляскаво оръдие на неговата милост към людете. Небесният цар изпрати сина си между тях. Някога аз дръзко съдех другите, но сега няма да съдя никого. Милост е нужна между людете, както за царя, така и за роба му.
Монахът наведе очи и не каза нищо повече. А великият войвода отговори тъкмо на двамата, които бяха последни между шестимата мъже пред него:
— Аз ще бъда земен цар. С меч и с любов между людете. Мое царство е земното наше царство и аз ще го пазя и ще го издигам с кръвта и душата си. Ще съдя според земния закон и когато съдя за прелюбодеяние, няма да забравям, че и аз имам незаконен син. Ще браня слабите с всичката си сила, ще насърчавам силните в доброто. Аз съм между вас двамата: между тебе, отец, и между тебе, Рун. Вие и двамата сте на два края. Аз съм с всички люде и знам, че човекът е по-велик в стремежа си, нежели в това, което може да направи.
Великият войвода забеляза, че Кракра не беше много внимателен при тия негови думи и млъкна. После той се обърна към Полемарха:
— Тебе оставям да извършиш, което е нужно.
Димитри Полемарх стана и мълчаливо се поклони със своето хубаво, сияещо лице.
Предстоеше Самуил Мокри да бъде венчан за цар български, но той с нищо не промени досегашния си живот. Даде да му приготвят най-добри охридски майстори царски венец, багреница и скиптър, както и всички други царски знаци, но той се готвеше да ги приеме като свои нови воински доспехи. Помоли и патриарха да се настани в Охрид, който ставаше и негова столица, помоли го също да се приготви за църковното тържество, което трябваше да се изпълни при венчаването, но каза, че не са нужни никакви други тържества. В охридския му дом сред семейството му настана голямо вълнение, когато изпрати да съобщят, че всеки от близките му люде ще заеме мястото си в неговия нов живот. Това налрави заради Агата, която си оставаше негова законна еъпруга и майка на петте му деца. Помисли той и за племенника си, Ароновия син, помисли и за своя незаконороден син, но не се реши да го покаже пред людете в тоя час.
Всеки от близките му прие тая вест според нрава си. Гаврил-Радомир, който бе узнал и преди това за новия сан на баща си, се усмихваше радостно, ала и той с нищо не промени своя живот; което му беше нужно за предстоящото венчание, остави други да го редят и нареждат. Не беше тъй с майка му, със сестрите му. Рипсимия сега се молеше по-често и по-продължително, ала се погрижи и за княжеското си одеяние, макар и без видима радост; тя и преди таеше в сърцето си смътна жажда за някаква голяма промяна в живота й, за някаква необикновена среща и сега й се стори, че тая промяна започваше. Голяма беше радостта и на Теодора-Косара. В своето нежно сърце тя приемаше радостта и на сестрите си, на майка си, но може би тъкмо затова във всичко беше последна; забравили бяха, забравила бе и тя самата, че и за нея бяха нужни червени обуща, та обущарят трябваше за втори път да идва. Денница, най-малката Самуилова щерка, шумеше със своето младежко лекомислие, но Агата и Мирослава бяха в една непрестанна трескава възбуда.
През последните няколко години Агата доста позастаря и съвсем се отпусна; прекарваше, както н досега, повече в спалнята си и когато трябваше да отиде до общата стая или до трапезарията, или до църква поне на големите празници, ходеше като насън. Един по-остроумен от слугите в охридския дом на великия войвода се опита да се поглуми с нея.