Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Господарката… тя, мързи я и да гледа.
Но като й съобщиха, че ще става българска царица, Агата изпадна в силно възбуждение, та загуби и съня, и добрата си охота. Чудно беше на децата й да я гледат как съживи тя и тежкото си тяло, и поослабналия си ум. Припомни си всичко, което знаеше още от бащината си къща за облекло и тържествен ред, та напътствуваше щерките си, които сами не знаеха много как да се нагиздят по царски и как да показват високия си сан. Мирослава не се отделяше от нея и непрестанно я разпитваше за това, което й беше нужно сега. Агата изпадна и в някакво постоянно умиление, често си поплакваше от радост, намери добри, нежни думи и за мъжа си, когото никога не бе обичала истински. И все си повтаряше едни и същи неясни думи:
— Знаех си аз… знаех си…
Все пак Мирослава ръководеше всички тия шумни приготовления за предстоящото тържество, съживена и възбудена много повече от майка си. Започнала бе да се закръгля като Агата някога, но през последните дни поослабна от безсъние, от непрестанно ходене до града долу, от всички тия бели грижи и стана по-хубава. Мирослава имаше и други причини за големи свои радости и вълнения — тя любеше.
Един ден през изминалото лято тя слезе в града с Ирина Каматерос и две слугини, които ги следваха, и тъкмо на средищната стъгда срещна непознат, но необикновено хубав млад мъж в чуждинско облекло. Той се поклони дълбоко на двете девойки, което не беше според българските обичаи, и те се досетиха, че тоя чужденец беше плененият ромейски княз Ашот Таронит, за когото вече бяха чували от охридските си приятелки. Девойките отиваха на гости, но тоя път не се бавиха много и на връщане пак срещнаха младия човек. От някое време Ашот Таронит живееше свободно в Охрид — следваха го навсякъде двама стражи, но не му пречеха да ходи, където си иска; той не вършеше и никаква работа тук, та имаше достатъчно време да дочака двете знатни девойки и пак на същото място. Таронит познаваше девойките, следеше ги, когато слизаха в града, и най-сетне успя да привлече вниманието на Самуиловата щерка. От тоя ден Мирослава зачести своите слизания в града, с това зачестиха и мълчаливите й срещи с Ашот Таронит. Сега тя слизаше само със своята най-предана слугиня и еднаж Таронит я пресрещна по стръмната улица за вътрешната крепост. Спряха се те, загледани с възхита един в друг, но Мирослава бързо свали очи от приличие. Ашот се поклони дълбоко пред нея и гласът му прозвуча като песен в ушите й:
— Позволи, княгиньо, на клетия роб да паднб в нозете ти и да изпроси великата милост да обожава отдалеко твоята ангелска хубост…
Мирослава го погледна и пак наведе очи, сетне бързо отговори също на ромейски:
— Един княз никога не може да бъде роб и… Но аз бързам, княже, моята приятелка Рада Добрешкова ме чака. Ние седим там всеки вторник и четвъртък след обед на прохлада в градината им. Бъди здрав, княже…
Тя отмина надолу, но следващия четвъртък в градината у приятелката й Рада Добрешкова дойде и Ашот Таронит. Също и следващия вторник, когато Мирослава Самуилова и Ашот Таронит останаха сами за някое време и признаха един другиму своята обич.
Когато се разчу из целия Охрид, че Самуил Мокри ще се прогласява за цар, Ашот Таронит престана да идва в къщата на болярина Добрешко, където ставаха срещите му със Самуиловата щерка. Мирослава загуби срам и прати люде да го издирят. В Охрид не беше трудно да се намери такъв човек и когато двамата влюбени се срещнаха отново, Ашот наведе хубавата си глава, съкрушен сякаш от преголяма тъга.
— Ти си вече царска дъщеря, а какво съм аз? — каза той и въздъхна издълбоко: — По-добре ще бъде да се махна от пътя ти… Аз не съм достоен…
О, колко много я обичаше той! И Мирослава, която бе станала още по-смела, го прекъсна:
— Аз… царска дъщеря, ти пък ще станеш царски зет.
— Не! — притисна той ръка на гърдите си и тя се очерта върху дрехата му от златен, тъмномодър брокат бледа и хубава. — Не, царкиньо… Аз те обичам не за твоя висок сан и ще те обичам отдалеко…
О, колко пламенна и всеотдайна беше неговата любов! Мирослава обхвана шията му и горещо го целуна.
— Ти ще бъдеш мой съпруг — рече му тя. — Тъкмо сега е време да кажа и на царя, моя баща.
Ашот Таронит, който бе влизал много пъти в цариградските палати на ромейския император, сега стана по-добър учител на Мирослава Самуилова, отколкото можеше да й бъде нейната застаряла майка със своите далечни спомени за тържества и великолепие.
Ала Самуил Мокри не пожела да се отпразнува тържествено неговото венчаване за цар български. Толкова скоро след несретата при Сперхей той не можеше да празнува и бе сторено само това, което беше най-нужно, за да се означи, че се прогласява за цар. Патриарх Филип отслужи съответна служба в охридската сьборна църква „Света София“ и в присъствието на кавхана, на всички велики боляри, на всички войводи и големи началници, на всички малки боляри, доколкото бяха дошли от всички краища на царството, сложи на посивялата глава на Самуила царски венец. После венчаният цар се закле гласно в името на бога-отца, на сина и на светия дух, че ще пази царството и закона му, и людете му като зеницата на окото си. И показа веднага той своята царска власт, като сложи царски венец на главата ца жена си Агата, княжески венци на главата на сина си, когото прогласи и за войвода, на четирите си щерки и на племенника си Иван-Владислав, те пък всички коленичеха един след друг пред него и му целуваха ръка. Докато коленичи и се изправи с тежкото си тяло Агата, помагаха й двамата князе, а царят усети как тя хвана ръката му с двете си меки ръце и я целуна прекалено продължително, усети той и сълзи на ръката си. За пръв път през общия им живот Агата даваше такъв израз на благодарност към мъжа си, но той не се зарадва на нейното закъсняло съпружеско покорство и доволство. Царят застана пред църковния олтар, наметнат с царската си багреница, с царската корона на главата си и със скиптър в ръката, а пред него минаха един след друг кавханът и всички велики боляри, също и всички войводи. Всеки един от тях коленичеше пред него, после дигаше ръка за клетва и изричаше едни и същи думи: