Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Ставайте! Ромеите нападат… Ставайте!…
В същото време край реката, където беше заспалата българска войска, сякаш се бе разтворил самият подземен пъкъл. Ромеите проникнаха по целия български стан бързо, преди да успеят българите да се съвземат и да потърсят оръжието си. Чули бяха мнозина предсмъртните стенания на първите жертви, закъснелите викове и знаци на стражите, но ромеите бяха вече над главите им. Те мушкаха налягалите български войници с копия, сечеха ги с мечове и секири, разбиваха черепите им с палици сред страшни писъци и проклятия. Надигаха се българи тук и там и се опитваха да побягнат, но сами се натъкваха на ромейските мечове и копия. Мнозина не можеха и да познаят дали това, което ставаше около тях и с тях, не беше страшен сън. Малцина бяха, които успяха да се докопат до оръжието си, да отвърнат на удара с удар, да си проправят път, да побягнат по-далеко. Ромеите мушкаха и сечеха с настървение, нахвърляха се върху заспалите и с мечици, да ги колят като овни, нахвърляха се и да ги доубиват, докато ранените се тръшкаха на земята и хъркаха в предсмъртни мъки.
Стражът, който дремеше пред входа на шатъра на великия войвода, се втурна да събужда началника си едва когато ромеите бяха на двайсет или трийсет стъпки. Скочил бе вече и Радой, скочи отеднаж и Самуил. Той не беше н събличал ризницата си, не беше изувал обущата си, грабна меча и се втурна навън. Наблизу се мяркаха черни сенки в нощния мрак, но се чуваше добре какво ставаше наоколо. Самуил Мокри най-напред помисли за сина си, за двамата младежи в съседния шатър.
— Децата — рече той, но слугата му вече тичаше нататък.
На няколко стъпки пред Самуил стражът вече размахваше копието си едновременно срещу три черни сенки, чиито мечове и шлемове едва-едва проблясваха в бледия зрак на ярките звезди. Великият войвода тутакси му се притече на помощ, но сенките станаха пет.
— Пази гърба ми… Гърба ми пази… — рече и повтори Самуил, докато отбиваше удар след удар едва ли не на всички страни.
Тъмнината беше в помощ на по-слабите. После край Самуил мина Радомир, пристъпи напред да го защити с големия си меч. Ромеите се поотдръпнаха, но изеднаж станаха седмина. Великият войвода също пристъпи, сега пък той да запази сина си от лявата му страна, но изеднаж потъна в черна тъмнина и не видя, не усети какво ставаше по-нататък.
— Татко… — промълви Радомир, който видя с крайчеца на окото са как падна баща му, ала нямаше време нито да се обърне към него. Напреде му бяха седмината ромеи и той се нахвърли срещу тях с още по-голяма сила.
Радой остана при господаря си. Стражът вървеше с копието след Радомира и не можеше да го стигне, но пазеше гърба му. Черните сенки изчезнаха една след друга под меча на младия воин. Които останаха, отеднаж се загубиха в мрака. Радомир отпусна меча си и в същия миг усети как го парна нещо по голата шия; той също бе изтичал без шлем. Болката на шията не преставаше и нещо тежеше там; младият човек несвястно посегна и напипа стрела, провесила се на широкото му рамо. Той гневно я дръпна и я захвърли. В тъмнината наоколо не се виждаше нищо, изчезнал бе някъде и стражът. Чуваха се само страшните шумове и звуци на нощното избиване. Радомир се обърна да потърси баща си, пристъпи нататък в черния мрак и чу сподавения глас на Радоя:
— Тука, тука ела…
Слугата бе го познал по едрия му ръст, изникнал върху едва светлеещото небе. Радомир притича нататък и се отпусна на коляно до него. Радой бе приседнал на земята и държеше в скута си главата на Самуила, който се бе изпружил неподвижен.
— Жив ли е?
— Ди-диша… — промълви тихо слугата. После току задърпа младия великан и зашепна: — Лягай, лягай веднага!…
Изненадан, Радомир послушно се изпружи край баща си, слугата пък легна върху двамата, да ги закрие. Приближаваха се насам цяла дружина ромеи, чуваше се бързият им, разбъркан говор. Като минаваха край тях, някой побутна Радоя с дръжката на копието си, чу се глас:
— Изтръшкахме ги на купища…
Радой не разбра тия ромейски думи, но проследи стъпките на ромеите, докато заглъхнаха в тъмнината. После се изправи на колена, да не тежи на господарите си, огледа се на всички страни. Изправи се и Радомир. Слугата пошушна:
— Трябва да бягаме…
— Къде ли е Владислав…
— Тихо, тихо! … Не знам къде е… Трябва да е по-побягнал. Хайде и ние…
— А татко?
— Ще го носим. Ще чакаме ли да-да ни хванат!
Станаха и двамата, дигнаха великия войвода — Радомир го хвана под мишниците, а Радой се обърна с гръб и дигна нозете му. Тръгнаха нагоре покрай реката. Самуил тихо изохка.
По далечния хоризонт на югоизток се бе показало бледо сияние. Малко по-късно оттам надникна месечината и се дигна нагоре ошутена — останал бе само един къс от нея, жълт и загаснал. Разбитият български стан край реката бе затихнал — ромеите се бяха оттеглили да почиват, да чакат новия ден нататък, където бяха настанени пленниците, също и големият български обоз; чуваше се оттам глуха врява. Навред по земята насам се чернееха човешки тела, нахвърляни някъде едно върху друго, струпани и на цели купчини, белееха се съборени шатри, също и други, които стояха изправени и сякаш в тях спяха уморени войници. Тук и там между неподвижните човешки трупове светлееха мътно на месечината острията на захвърлени оръжия, търкулнати шлемове, локви черна кръв. Някой ранен, съвзел се от припадъка си, ще пропълзи да се скрие по-надалеч. Някой умиращ ще помръдне несвястно ръка или нога и пак ще затихне, а мъртвешкото безмълвие наоколо става още по-дълбоко, неподвижните мъртви тела застиват и тежат на земята като студени камъни. Реката оттатък продължава да бучи между двата си бряга, протегнала срещу ослепялата месечина жълтия си гръб.