Тайната история на Мосад
- Автор: Томас Гордън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саша Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната история на Мосад». Краткое содержание книги:
Скоро Саламех стана редовен гост в щабквартирата на ЦРУ в Ленгли. Придружаван обикновено от Върнън Уолтърс, Червения принц минаваше през мраморното фоайе на управлението покрай охраната и се качваше с асансьорите до седмия етаж, където беше разположен просторният кабинет на Уолтърс. Срещите им неизменно приключваха с обяд със старши служители на ЦРУ в специално оборудваната за целта трапезария. Уолтърс винаги плащаше от джоба си обедите на Червения принц, тъй като в Ленгли не съществуваше понятието „безплатен обяд“.
Предметът на разговорите между Саламех и ЦРУ и до ден днешен си остава тайна. По думите на Бил Бъкли, убит по-късно от терористи в Бейрут, докато заемаше поста шеф на тамошната централа на ЦРУ: „Саламех изигра важна роля за спечелването на сърцата и умовете на американците за каузата на ООП. Той притежаваше не само чар и убедителност, но и знаеше кога да спори и кога да се вслуша в противното мнение. На шпионски език той може да бъде окачествен единствено като топинформатор.“
Пример за гореказаното е случаят, когато Саламех предупреди ЦРУ за подготвяния от Иран заговор за сваляне на самолета на Кисинджър по време на полета му до Бейрут в рамките на совалката, която държавният секретар осъществяваше в района. Саламех посредничи и при договореността, по силата на която ООП ескортира двеста шестдесет и трима чужди граждани до Западен Бейрут в разгара на гражданската война в Ливан. Малко по-късно Червения принц предупреди ЦРУ, че ще бъде направен опит да бъде убит американският посланик в Ливан. При една от следващите си срещи с висши служители на ЦРУ Червения принц състави и подписа декларация, в която гарантираше, че „ще съдейства всячески, за да бъде опазен животът“ на всички американски дипломати в Ливан. В Бейрут често се шегуваха, че „си струва да се живее в една сграда с американски дипломати, заради невижданите мерки за сигурност, които ООП взела там“.
Ицхак Хофи, тогавашният шеф на Мосад, настоя ЦРУ да прекъсне всякакви контакти с Червения принц, но искането му беше отхвърлено. В щабквартирата на ЦРУ в Ленгли Саламех беше известен като „лошото момче, което върши добрини за нас“, и по тази причина се радваше на всеобщи симпатии. Той продължаваше да осигурява разузнавателна и оперативна информация, която даваше пълна представа на ЦРУ за положението в Близкия изток. Това се превърна в най-важното предимство на Америка в региона. Когато най-накрая бе убит, ЦРУ не скри яростта си и отношенията на централата с Мосад охладняха задълго.
След убийството на Саламех американският посланик в Ливан Хърман Ейлтс заяви следното: „В много случаи, останали скрити за обществеността, той ни беше от изключителна полза, като гарантираше сигурността на американските граждани и държавни служители в региона. Смятам смъртта му за голяма загуба.“
Шест години по-късно ООП се опитваше да подмами за пореден път нечие чуждо правителство, в случая това на Маргарет Тачър, докато членовете на подчинения й елитен отряд „Форс 17“, начело с новия си командир, продължаваха да избиват израелци. Ала Наум Адмон беше решен да пожъне успех там, където предшествениците му се бяха провалили. Беше замислил да развали отношенията на ООП с Великобритания и да елиминира командира на „Форс 17“. Успехът на операцията щеше да зависи от един млад арабин, който като момче горещо се бе молил в селската джамия Аллах да му даде сили да убие колкото може повече евреи.
Възможностите на Исмаил Соуан бяха забелязани още преди десет години. През 1977 година, когато младежът Соуан живееше в едно градче на Западния бряг, служител на израелското военно разузнаване го интервюирал като част от рутинното актуализиране на данните на ИДФ за този район.
Семейството на Соуан се заселило там през 30-те години — период, в който броженията срещу британското присъствие и срещу евреите бяха разпалили кръвта на арабите. Навред цари насилие, кръвопролитията пораждат нови кръвопролития. Бащата на Исмаил става член на Палестинската арабска партия, която организира протести и подклажда националистическите настроения сред арабската общност. Отначало гневът им е насочен към британците, но когато те се изтеглят от Палестина през 1948 година, новото израелско управление се превръща в основна мишена. Първото, което Исмаил си спомня, са монотонно повтаряните думи на омраза срещу евреите.
През цялото си детство най-често чува думата „несправедливост“. В училище също я повтарят непрекъснато, както и на масата по време на вечеря — ужасната несправедливост, извършвана спрямо неговия народ, неговото семейство, самия него — това е постоянният лайтмотив на разговорите.