Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
След като бе уведомен за всичко това, Токай-ихто се раздели отново с Тобиас.
Подкара кулестия си жребец и скоро изчезна от взора на проследилия го с поглед делавар.
Токай-ихто яздеше през леко заснежена местност. Вятърът свиреше, а освободеният пленник бе облечен само с лятната си дреха. Топлеше го треската му. Дори и най-суровият военен лекар би заявил на младия дакота, че подобна езда ще бъде краят му. В този миг обаче индианецът не мислеше за смъртта. Той чувствуваше пръстта на прерията, по която удряха копитата на мустанга му; пред него се разстилаше забулената в мараня далечина, която очите му добре познаваха, откакто той ги бе отворил за първи път, а мислите му бяха обладани от едно единствено име — Тасунка-витко.
Кулестият жребец летеше напред. Тялото му пружинираше и отскачаше. Той се бе научил да мрази всичко, което му напомняше бели мъже, оградено пасище и конюшня. И сега у него отново пламна част от онази дива необузданост на стоящия извън законите, от която неговият ездач го бе излекувал на времето със сила и с тихи песни.
Самотният ездач знаеше, че може да достигне своята далечна цел преди всичките си преследвачи само благодарение на бързината на това животно, с което той се чувствуваше едно цяло. Премина едно дълго равно разстояние в подножието на предпланините на Блек Хилс и се озова между леките възвишения, сред вълнистите долини на неплодородната и гола прерия, която бе началото на резервата на северозапад. Зимното слънце грееше над жълтосивата земя. Остра трева, юка и кактуси растяха наоколо. Вода трудно се намираше и когато се натъкна на едно малко езерце, младият дакота веднага остави мустанга си да пие. През това време той изтича до хребета на близкото възвишение, откъдето започна да претърсва с поглед околността и да се ослушва напрегнато. Възможно бе край резервата да патрулират кавалеристи.
Но сред пустошта цареше тишина. Нищо не се помръдваше.
Вече настъпваше нощ. Вятърът стана ледено студен. Токай-ихто яхна отново мустанга. Възвишенията започнаха да стават по-стръмни. Земята, песъчлива, суха, бе насечена от голи скали. Слънцето потъна на запад; на хоризонта все още се очертаваха гористите склонове на Блек Хилс.
Късно през нощта ездачът отново спря. Остави мустанга си в подножието на една скала. Добичето започна да поскубва снопчета трева, чиито корени се бяха впили дълбоко в твърдо замръзналата глинеста почва. Охитика седна до мустанга езикът бе увиснал от муцуната му.
Завърналият се вожд се изкачи по скалата и започна да оглежда местността.
Разпозна надалеч остатъка от оттеклото се езерце; последните останки от водата му бяха замръзнали в тънка ледена покривка. Там бяха издигнати шатрите на бивака, от източната му страна стояха коне. През царящата пълна тишина над местността ослушващият се мъж дочу воя на гладните кучета на бивака. Той видя отделни мъже, жени и деца, без да може да ги разпознае поотделно. Те сякаш влизаха и излизаха, за да проверят още веднъж околността за през нощта.
Това със сигурност бе бивакът на Мечата орда. Между скалата, от която дебнеше сега Токай-ихто, и шатрите, между две леки възвишения се спускаше равна низина. Младият дакота реши да я използува за по-близък наблюдателен пункт. Остави животните си — жребеца и кучето-на място и се промъкна по-напред. Все така легнал на хребета на ниския хълм, можеше да вижда бивака по-ясно. Различи всяка отделна шатра, но веднага видя, че неговата собствена типи липсва. Спря погледа си за по-дълго върху четири деца. Бяха две момчета и две момичета. Те правеха нещо с купчина консервни кутии и северният вятър носеше миризмата на развалено месо. Децата издигнаха три пирамиди от кутиите, и то така, че всеки идващ откъм агенцията да вижда и да е принуден да диша миризмата, носеща се от кутиите. Това беше достойно посрещане за всички пратеници на агента и на Червената лисица.
Кучетата се бореха, хапейки се заради остатъците от трупа на едно говедо. Отникъде не се носеше песен, не се чуваха нито звуци на флейта, нито барабан. Мъртвешка тишина бе легнала над този бивак на глада и на подчинението.
Недалеч от децата стоеше самотен накуцващ мъж.
Токай-ихто позна този мъж. Косите му бяха къдрави; по тях той се различаваше от всички останали дакота. Завърналият се вожд позна и децата; бяха двамата водачи на Съюза на Младите кучета Хапеда и Часке и двете приятелки Светкавичен облак и Гущерчето. Но той изчакваше. Когато дълго все още не се мярна никой друг край шатрите, той изграчи като гарга Къдрокосият Чапа вдигна поглед и потърси с очи птицата, децата също вдигнаха глави. Навярно бяха учудени, че не видяха никаква гарга, но, изглежда, не бяха разбрали, че викът беше само подражание. През предишния си свободен живот те сигурно бяха проявявали по-голяма предпазливост. Сега обаче сетивата им се бяха притъпили.