Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Къде мога да намеря Тасунка-витко?
— Кого?
— Крейзи Хорс — поправи се младият дакота.
— А, него ли? Недалеч оттук, на няколко мили на запад. Само че той не разговаря току-така с всекиго. Чудо би трябвало да се случи за това.
— Може пък да се случи.
— Странен момък си ти — промълви управителят под носа си. — Ако успееш да купиш нещо ценно за този Финли, спомни си и за мене.
Токай-ихто напусна отново агенцията. Ездата със седло и стремена беше непривична за него, макар че по време на живота си като прокуден, още дванадесетгодишен, той бе принуден да се научи да язди оседлан кон в цирка „Майърс“, когато изпълняваше ролята на „син на лорд“. И все пак той можеше да язди и със седло толкова добре, колкото един драгун. Кафявият жребец тръгна ходом и индианецът скоро свикна с този ритъм. Оседланият кон придаваше и на ездача си вид на човек на агенцията; той действуваше като доказателство за принадлежност към света на белите и при новосъздалото се положение на Токай-ихто тъкмо това му бе необходимо.
Младият дакота подкара кафявия жребец в лек галоп; подкованите копита оставяха след себе си следа, която не можеше да събуди подозрение у никого. Сърцето на индианеца биеше и се съпротивяваше срещу трескавата му кръв. Слепоочията му горяха, ръцете му бяха студени. Но всяка спечелена минута можеше да бъде скъпоценна за него и той дори и не мислеше да се щади.
Драгунските части, които непрекъснато се движеха край резерватите и форта, също оставяха следи, които се виждаха достатъчно ясно. Младият дакота обаче не желаеше да се среща сега с военните. Той заобикаляше внимателно всяка възможна среща, без обаче да се крие.
След по-малко от два часа се спря. Беше забелязал в далечината бивака с шатрите. Земята наоколо беше гола и равна. Никой не можеше да се приближи към бивака, без да го видят оттам.
Младият дакота разсъждава един миг.
После подкара кафявия си жребец напред. Видя три тънки струйки дим, които се издигаха над шатрите, притискани от снежната виелица. Яздейки по-нататък, той се натъкна на коловози и следи от неподковани коне. Видя отново и следата на транспортната група, която бе заминала за агенцията, за да донесе хранителните дажби за бивака. Най-после стигна островърхите типи. Няколко деца със слаби личица го погледаха и бързо изчезнаха в родните си шатри. Не се мяркаше никакъв възрастен човек. Ала сигурно имаше очи, който дебнеха тайно непознатия ездач зад цепките на чергилата.
Самият дакота бе дълго време затворен и сега му се струваше, че се приближава към затвора на друг човек. Беше потиснат, макар че вече съвсем се беше приближил до целта си, защото не знаеше дали ще срещне Тасунка-витко и дали ще може да разговаря сам с него. Оставаха му само няколко часа, за да осъществи своето намерение, а после трябваше да се върне обратно в агенцията.
Снеговалежът се беше поразредил. Едрите снежинки падаха по-бавно. Слънчевата светлина си пробиваше път между воалите от облаци по небето и натрупаният сняг блещукаше като хиляди леко осветени кристали.
Младият вожд познаваше шатрата на Тасунка-витко отпреди. Завърза своя кон пред нея и влезе без никакво колебание вътре. Вътрешността на палатката беше съвсем гола. Подът беше силно утъпкан.
Възрастна индианка седеше и приготовляваше в една паница корени от юка. Сега тя прекъсна работата си. Освен нея в шатрата нямаше никой друг.
— Къде е Тасунка-витко? — попита строго влезлият, сякаш притежаваше властта на полицията, защото той вече знаеше, че инак не би получил толкова лесно отговор. — Идвам от форта.
Оседланият му кон и револверът бяха убедително доказателство в това отношение за жената.
Токай-ихто познаваше бегло тази жена. Тя беше майката на Тасунка-витко и той я бе виждал в неговата шатра преди пет години по време на един голям празник. Тя се бе променила от глада и мъката, но не чак дотам, колкото изпитият Токай-ихто, и на младия вожд се стори, че тя не го позна.
Жената се изправи трудно и си избърса ръцете.
— Ще доведа вожда — каза тя. — Той не е отишъл надалеч — добави после, сякаш беше длъжна да оправдае пред пратеника на агенцията това, че той не бе заварил в шатрата му омразния и заподозрян вожд. Тя мина край непознатия й гост, за да излезе от шатрата, и той я проследи с поглед.
Когато жената излезе и се запъти към другите типи, ТоТокай-ихто внесе двата кожени чувала с консервите и месото вътре и ги остави на земята. Затвори за миг очи, защото силите му се бяха изчерпали и му се виеше свят. Пот изби по цялото му тяло.