Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— И всички мълчаха?
— Не, Четансапа те защити. Влезе в бой. Червеното крило умря от неговия нож. Четансапа трябваше да бяга и още се крие сред скалите.
— Върви при стария заклинател Хавандшита и го помоли веднага да свика Съвета на старейшините. Искам да докладвам на мъжете от Мечата орда и да им кажа какво трябва да правим сега.
— Веднага ли? Сега е нощ.
— Веднага — повтори завърналият се с тон на неотменима заповед.
— Хау. Ти се върна. Отивам да изпълня първото ти желание.
Чапа се изправи и закуцука към изхода на шатрата. Бяха го ранили в крака по време на миналите боеве.
Младият вожд остана мълчаливо седнал край огнището.
Огледа се изпитателно. Шатрата беше все още така богато украсена, както преди. Шатрите на Мечата орда не бяха участвували в безуспешните боеве северно от Блек Хилс и семействата бяха запазили и досега имуществото си освен оръжието. Токай-ихто наблюдаваше скритом сестра си, като се опитваше да овладее собственото си силно вълнение. Уинона шиеше една драха от бизонска кожа с извърната навътре козина, каквито мъжете дакота носеха обикновено през зимата. Ръцете й движеха леко и сигурно издяланото от рог шило и тя изглеждаше задълбочена в работата си. Тъкмо направи последните бодове, подпъхна края на жилата, която й служеше за конец, измъкна шилото и го пъхна във везания джоб на колана си. После вдигна готовата дреха с двете си ръце нависоко и изгледа произведението си изпитателно. Всичко и се стори добре направено. Тя се изправи, отметна лежащата на пода огромна меча кожа и извади оттам чифт подплатени с кожа мокасини. Отнесе дрехата и обущата на брат си заедно с една паничка меча мас и кожени кърпи, за да се натърка, както бе навикнал, и да се облече. Той поблагодари с поглед и се преоблече. Междувременно Уинона бе извадила една дървена рамка със започната върху нея мрежа от жили и продължи да прекарва жилите напред и назад. При висок сняг всички дакота използуваха снежни плазове с извити нагоре отпред краища, за да не пропадат в снега. Беше време Уинона да приключи работата си, защото небето беше сиво, въздухът бе натежал и се усещаше влагата на наближаващия снеговалеж.
Монгшонгша Свеждащата се върба не вършеше нищо. Мълчаливо, сякаш мъката парализираше мозъка й, тя седеше в своя тъмен ъгъл и галеше непрекъснато познатата детска люлка.
Уинона приготви снежните плазове, преди още Чапа да се върне. Той се забави доста.
Токай-ихто пристъпи към мечата кожа и помоли сестра си ца му покаже какво е скрила там. Уинона отдръпна кожата леко встрани, после отметна една кожена завивка от пода и показа на брат си един обрасъл с трева чим, който можеше да се изважда. Под него се видя пакет с оръжия, които младият вожд не бе взел със себе си преди една година, когато се бе отправил като парламентьор към форта край Ниобрара, а ги бе оставил в бивака: белият му костен лък, една еластична сопа и една бойна секира. Това бяха забранени оръжия в резервата. Уинона ги скри отново старателно.
Токай-ихто видя върху пода и тежките кожени чергила на своята собствена шатра. Мисълта, че оръжията и чергилата на шатрата му бяха запазени, му вдъхна сила.
— Те често идват да търсят в тази шатра — Шонка и неговите помощници — осведоми Уинона брат си. — Щом дойдат в бивака, веднага претърсват тази типи за оръжия. Но досега нищо не са открили.
Вождът седна отново край огнището. По бузите му пламтяха петна от треската. Една парна баня би му подействувала добре. Но той нямаше време сега. Защо Къдрокосия Чапа все още не се връщаше? Дали Хавандшита създава някакви трудности? Този властен стар заклинател на бивака и младият му боен вожд никога досега не се бяха разбирали добре.
Единствена в бивака, която с успех можеше да се опълчва на заклинателя благодарение на уважението, с което се ползуваше като заклинателка, бе Унчида, майката на Матотаупа.
— Нашата стара майка не е ли жива вече? — попита завърналият се, воден от тези си мисли.
Уинона познаваше брат си и усети пречупването на гласа му.
— Жива е още… В шатрата на Хавандшита живее. Токай-ихто не каза нищо. Продължи да чака завръщането на Чапа. Времето течеше, а младият вожд седеше сам край огнището. Нито един боец не дойде да го поздрави. Нима Къдрокосия Чапа още не се бе осмелил да съобщи в другите шатри за завръщането на предадения и пленен техен вожд? И нима нито един от мъжете не искаше да посрещне — и то с радост — своя някогашен вожд?
Докато завърналият се чакаше край огнището и мислите му обгръщаха като все по-трудно разчупваща се обвивка всичките му усещания, в заклинателската шатра седяха трима души. Те принадлежаха към три различни възрасти: Хавандшита, над деветдесетгодишният старец, Унчида, преминала шестдесетте, и Къдрокосия Чапа, който бе видял досега едва двадесет и четири лета.