Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Но слухът му си остана напрегнат и той скоро чу нечии стъпки, които се приближаваха към шатрата. Снегът скърцаше тихо. Токай-ихто стоеше по средата край огнището и чакаше с лице към входа.
Появи се Тасунка-витко.
Той също беше много отслабнал. Всичко, което бе преживял и с което се бе нагърбил, бе изписано върху лицето му. Бръчките му се бяха врязали още по-дълбоко, слепоочията и бузите му бяха хлътнали. Вождът беше притворил клепачи и не виждаше Токай-ихто в лицето. Но сигурно виждаше револвера на колана му.
Главният вожд влезе в шатрата, остави чергилото да падне зад гърба му и остана прав.
— Какво има?
Това бяха тъмният глас и краткият начин на говорене, толкова близки на хиляди дакотски бойци. Токай-ихто не побърза да отговори. Чакаше другият да събере мислите си и да го познае. После каза:
— Ти ме позна, Тасунка-витко. Знаеш ли, че аз бях предаден и пленен досега?
Тасунка-витко вдигна бавно клепачи и погледна по-младия мъж в очите. — Какво даде и обеща, за да те освободят?
Макар че Токай-ихто трябваше да признае, че револверът, затъкнат в колана му, както и държането му спрямо жената оправдаваха всяко подозрение срещу него, лицето му все пак потъмня от яд.
— Подписа си, че ще отида в резервата — това дадох и обещах… вожде Тасунка-витко.
— Като скаут и полицай на дългите ножове?
— Ти не би говорил така, вожде, ако не ми вярваше вече!
— Токай-ихто!
Двамата мъже не казаха нищо повече. Стояха дълго един срещу друг. Мислите и чувствата им се бореха помежду си, срещнаха се и най-после отново се сляха. Те и двамата бяха подчинени на едно и също иго, което тежеше еднакво върху тила и на двамата.
Най-сетне Тасунка-витко се отдели от мястото си. Пристъпи две крачки към госта, две бавни, почти предпазливи крачки направи той към еднакво смелия, еднакво предадения и победен, еднакво измъчения, разтърсван от болест и все още стоящ изправен мъж. Той разтвори ръце и привлече по-младия човек към гърдите си.
— Братко мой! — каза съвсем тихо. — Аз не вярвах вече, че ще те видя отново.
— Ти си мой вожд, Тасунка-витко, и аз затова дойдох при тебе.
В очите на двамата мъже имаше сълзи. Но те не се срамуваха един от друг. Напрежението се оттегли от лицата им и върху тях се изписа онази мъка, която прави чертите на подчинените много по-благородни, отколкото лицата на добре охранените победители.
Те отпуснаха ръцете си и се откъснаха един от друг с мълчаливото и неясно смущение, което обзема твърдите мъже, след като са изразили някакво чувство, откъснаха се един от друг, с очи, с крачки и почти с мислите си. Чак тогава отново си възвърнаха хладнокръвието, на което бяха възпитавани още от деца. Това бе тихата външна изява на трайното, дълбоко вълнение.
Тасунка-витко покани госта си да седне и се отпусна до него върху голата пръст. Майката влезе вътре и отново се зае да чисти корените от юка.
Двамата вождове запушиха. С много пестеливи думи, прекъсвани, за да си поема дъх и за да кашля, Токай-ихто заразказва всичко, което му се бе случило след освобождаването му до момента, когато най-сетне бе влязъл в шатрата на своя главен вожд.
— Дългите ножове ми заповядаха и аз подписах, че ще отида в резервата — приключи той. — Но те не искат да ме допуснат и там. Този секретар Чарли и предателите сред нашите собствени бойци ме подхвърлят помежду си като топка.
Те не искат нищо друго, освен да ме пленят отново и никога вече да не ме пуснат жив.
— Какво смяташ да правиш?
— Ти какво ме съветваш?
Тасунка-витко се бореше с думите, както всеки ден се бореше в мислите и в сърцето си със спомена от случилото се.
— Ние трябва да живеем тук… като койоти…без оръжие… презрени, просещи. Те ми казват да отида при „великия баща“. Над мен обаче съществува само Всемогъщото тайнство; аз не признавам никакъв бял баща над себе си и не желая да напусна своите братя. Уачичун дебнат като кръвожадни рисове кога ще ме убият и ще разпръснат моите бойци и ще ги натикат някъде в някой обор. Населиха шатрите около нас с предатели от нашите хора. Аз не мога да ти дам подслон, Токай-ихто… братко мой.
— Ти самият тук ли ще останеш?
Тасунка-витко отвърна на бързия и почти рязък въпрос с колебание, но същевременно с твърдост в гласа:
— Ще остана. Един вожд не изоставя своите бойци. А и не мога да поведа отново своите мъже. Ние бяхме две хиляди души и имахме оръжие. Ако сега се разбунтуваме още веднъж без оръжие — това би било още по-безполезно, отколкото… Вождът млъкна и се ослуша. Токай-ихто също наостри слух. В бивака бе настанало безпокойство. Двамата вождове чуха гласове, които съвсем ясно бяха гласове на драгуни. Към шатрата затичаха стъпки, тихи, а след тях тежки.