Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Чапа бе докладвал.
Хавандшита гледаше втренчено в малките неспокойни пламъчета в огнището. Унчида, която седеше настрана, наблюдаваше заклинателя. Старческото му лице се бе превърнало в дървена маска, набраздено цялото от бръчки, застинало, тъмнеещо се под бялата му коса. Устните му бяха тесни, но не бяха хлътнали. Трудно беше да се разгадае гадателят, защото той самият се губеше в загадки и ровеше в душата си, и не можеше повече да разбере нито себе си, нито живота си.
Ето че този Токай-ихто отново се беше завърнал.
Хавандшита си спомняше много добре деня, вкойто синът на Матотаупа, който като дете бе носил името Харка, му се стори за първи път негов враг. По онова време синът на вожда бе преживял девет зими и шатрите на Мечата орда бяха издигнати все още на поляната под южния склон на Блек Хилс. Беше прекрасен предпролетен ден. Горската земя подяждаше, бълбукайки, снега, пееше птица, клоните се отърсваха от топящите се бели товари и ги ръсеха във вратовете на хората и върху зимната козина на мустангите. Повечето мъже и момци бяха излезли на лов. А Хавандшита, старият заклинател, усети, че за него настъпва важен ден. В този ден той искаше да си избере сред момчетата нов помощник. В продължение на седем години бе работил без помощник, тъй като предишният му ученик и наследник в заклинателското изкуство бе убит по време на боевете с бойците от племето абсарока, а заклинателят и тогава вече беше възрастен и все повече остаряваше, и преди да види стотната си зима и лято, искаше отново да намери пълноценен наследник на своите тайнства. Дълго се бе оглеждал сред момчетата в бивака и тайният му избор най-после бе паднал върху Твърдокаменния Харка Нощното око, най-големия син на Матотаупа. Хавандшита знаеше, че изборът на помощник на заклинателя и на негов бъдещ наследник бе най-висока, тайно лелеяна чест за всяко момче и за всеки баща на син.
Изглежда, Твърдокаменния Харка Нощното око притежаваше всички качества, които Хавандшита можеше да изисква. Той беше умен, силен, мълчалив и умееше да се владее, доколкото това можеше да се желае от едно дете. Хавандшита бе решил да наблюдава за последен път момчето в онзи предпроле-тен ден, преди да отиде вечерта в шатрата на баща му и да съобщи там своето решение. Предишната нощ бе щастлива за него. В съновиденията на стареца се бе явила една голяма змия, с която той разговаряше винаги в състояние на унес, преди да вземе някакво важно решение, и чиито решения винаги го съпровождаха като дух, откакто той сам бе откъснат в детството си чрез физически и умствени мъчения от другите момчета и бе станал ученик на своя учител в заклинателското изкуство.
Хавандшита се видя отново да върви сред боровата гора под топящия се сняг, докато в същност седеше в своята типи в резервата с втренчен в жаравата поглед, потънал във враждебно мълчание.
Този Харка Токай-ихто отново се бе завърнал жив!
Тогава, преди петнадесет години, Хавандшита с ужас бе открил характера и способностите на сина на Матотаупа.
През онзи предпролетен ден старият заклинател вървеше през гората, защото не завари нито едно от по-малките момчета край шатрите. Много следи от детски крака го увериха, че цялата орда се бе отправила тичешком в същата посока в гората и заклинателят вървеше тихо подир тях, прикривайки се непрекъснато, защото искаше да понаблюдава още веднъж тайно своя бъдещ ученик през последните часове, преди да вземе решението.
Приближи се незабелязано към момчетата, които се бяха събрали на една поляна под стар дъб.
И тогава той имаше чувството, че се превръща в леден къс.
Пред него се разиграваше тайнствено представление, каквото той сам бе устройвал понякога заедно със своите бойци. Твърдокаменния Харка Нощното око играеше ролята на заклинателя. Той се бе увил като мумия, ала Хавандшита го позна веднага. Момчето подражаваше съвсем точно движенията на ръцете на заклинателя по време на култовата игра. Това беше невъзпитано, но не то беше най-страшното. Хавандшита се ужаси, защото всички момчета бяха налягали като под някаква хипнотична власт. Дори при появата на заклинателя те не можаха веднага да дойдат на себе си. ХаХавандшита беше поразен. Той повярва, че момчето Харка му е откраднало заклинателската сила. Малкият крадец бе завързал около главата си една змийска кожа!
Твърдокаменния Харка пръв от всички момчета забеляза стария заклинател. Остана като закован на мястото си. Другите момчета най-после дойдоха на себе си. Разбягаха се с викове на ужас.