Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Чергилото на една шатра се отвори и отвътре излезе девойка. Косите й бяха късо отрязани и стигаха само до раменете й. Тя се ослушваше напрегнато. Беше ли чула това грачене? Трябва да го бе чула и да го бе разбрала. Отдалечи се уж безцелно от бивака към лекото възвишение, където лежеше Токай-ихто. Той позна сестра си Уинона и видя вече ясно лицето й. Върху хлътналите й черти очите изглеждаха още по-големи отпреди.
Тя стигна до хребета на възвишението. Вятърът вееше край нея.
Токай-ихто се беше спуснал малко надолу по оттатъшния склон на възвишението и сега се изправи, без някой да може да го забележи откъм бивака. Сестра му пристъпи към него.
Уинона мислеше, че сърцето й ще престане да бие, когато видя пред себе си онзи, когото смяташе за мъртъв, и въпреки това непрекъснато мечтаеше да го види жив. Безмълвна, като на времето раздялата им, остана и новата среща на брат и сестра.
След тази мълчалива сцена Токай-ихто попита кратко и с приглушен глас:
— Има ли предатели във вашите шатри?
— Предателите заминаха на служба при дългите ножове. Хиацинта е тук, жената на Шонка, ала нейният език няма да каже нито дума.
— Да вървим!
Брат и сестра тръгнаха заедно през хребета надолу по склона към бивака. Разстоянието беше малко, ала двамата вървяха съвсем бавно. С всяка сдържана крачка край сестра си младият вожд празнуваше завръщането си сред своите. А Уинона изживяваше с всяка крачка до брат си необузданата радост от завръщането му.
Най-после двамата стигнаха до Къдрокосия Чапа, който ги гледаше, докато се приближаваха към него.
— Това си ти! — Чапа прекара ръка през очите си, за да се убеди, че добре вижда. — Ела, братко мой, вожде мой; да влезем в шатрата на Четансапа.
Четирите деца изпратиха с поглед малката група, която изчезна в упоменатата шатра. Момчетата и момичетата имаха чувството, че се бе случило чудо. Чудото, което Уинона непрекъснато бе очаквала. Брат й се беше върнал. Това беше невъобразимо велик миг.
Когато младият вожд влезе заедно с Къдрокосия и с Уинона в просторната типи, очите му веднага потърсиха в сумрачната светлина господаря на шатрата. Четансапа не беше вътре. Само Монгшонгша, жена му, седеше там и галеше непрекъснато детската носилка. На обръча, който бе поставен в горния край на носилката, за да предпазва детската главичка, между черни пера висяха накачени играчки, с които преди си бяха играли малките ръчички. Токай-ихто и Къдрокосия Чапа седнаха заедно край огнището. Уинона се приближи до Монгшонгша и седна до нея.
— Ето те отново — пое си дълбоко дъх Чапа. — Ти се върна при нас!
Сестрата донесе на брат си кесийка, пълна с ягодови плодове. Той ги изяде.
— Не сте избили още всичките си мустанги — рече най-после младият вожд и никой от хората, които чуха тези думи, не можеха да предполагат защо той каза именно това и защо бе заговорил най-напред за конете.
— Хавандшита, заклинателят, не даваше. Казва, че най-напред ние самите трябва да измрем от глад, пък после мустангите — обясни Къдрокосия Чапа.
— Нима вие смятате да умрете от глад тук?
Вождът говореше кратко и строго като пред бой. Той седеше срещу своя приятел от детинство, но се чувствуваше сред мъжете, които бяха разрушили неговата шатра, докато той лежеше в плен.
— Да измрем от глад? — отвърна Чапа, малко объркан, раздвоен между разнежената си радост и надигналото се възмущение. — Да измрем от глад? Кой ни пита за това освен теб? За дългите ножове един мъртъв дакота е най-добрият дакота.
— Вие обаче искате да живеете, нали?
Чапа се откъсна от своите чувства и отговори със същия тон, с който го бе попитал завърналият се вожд:
— Трябва да се опитаме. Когато дойде пролетта, ще има трева за малко добитък… ще можем да позасеем…
— На тази земя?
— Ние нямаме вече друга.
— Вие сте решили да разрушите моята шатра и да не ме приемате повече във вашите типи?
Чапа сведе поглед.
— Предателите дойдоха и разрушиха шатрата ти. После Шонка говори пред Съвета на старейшините. Оръжието бе в негови ръце. Нашите старейшини мълчаха. Мой братко и вожде… ние мислехме, че ти отдавна вече си мъртъв.