Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Можеш. В счетоводните книги е записано много повече на ваше име.
Часовете минаваха. Двамата мъже знаеха, че заедно с вечерта ще настъпи и тяхната раздяла завинаги.
Снеговалежът бе престанал. Облаците се разнесоха съвсем и залязващото слънце плъзна лъчите си като тъмно злато над снежните кристалчета.
— Ти какво ме съветваш? Къде ще ме изпрати твоята дума, вожде мой?
— А ти какво си замислил, Токай-ихто — сине на Великата мечка?
— Ще ти го кажа, Тасунка-витко. Но преди това ми разкажи как те успяха да ви победят и да ви заловят след вашите победи. Моите уши трябва да чуят това, преди да заговори езикът ми.
— Ние бяхме осем хиляди души, мъже, жени и деца — заговори Тасунка-витко и пак говореше бавно, защото думите му причиняваха мъка поради спомените. — Татанка-йотанка и аз водехме нашите бойци. Бяхме победили и бяхме избили дългите ножове, които ни бяха нападнали, но те започнаха да прииждат наново и наново, а ние нямахме вече муниции. Разделихме се на две, за да можем по този начин да разкъсаме дългите ножове и да ги заблудим. Татанка-йотанка се отправи на север под защитата на един прериен пожар, който сам бе заповядал да подпалят; не знам накъде бе тръгнал; не знам докъде бе стигнал. Ние двамата не научихме повече нищо един за друг. Аз исках да скрия своите хора от дългите ножове и да ги отведа в Канада; бяхме две хиляди души. Но навред беше пълно с предатели; така генерал Майлс и неговите хора ни застигнаха на устието на река Тонг, там, където тя се влива в Жълтокаменната река. Те стреляха срещу нас от дебели дула; огън и дъжд от назъбени железни парчета избиха нашите мъже и нашите мустанги. Ние все пак продължавахме да се бием. Мнозина от нас бяха останали само с бойната си секира. Други паднаха в плен. Снежната покривка беше станала доста дебела. Бяхме принудени да изоставим много от своите шатри и по-голяма част от имуществото си; мустангите ни капнаха, децата ни мръзнеха, пушките ни не стреляха вече. Тогава се върнаха пленените наши бойци; бяха нахранени и ни разказваха за добрината на белите мъже. Сърцата на нашите бойци се натъжиха и останалите вождове настояха да сложим оръжие, преди да измрат всичките ни деца.
И ние се предадохме на дългите ножове. Тасунка-витко млъкна, после се насили и продължи:
— Дългите ножове смениха добрите си маски и ни показаха острите си зъби. Принудиха ни през сняг и мраз да стигнем дотук. Тук ни намери ти, Тохай-ихто. Видя достатъчно и чу достатъчно. Какво мислиш да правиш сега?
— Синовете на Великата мечка ще тръгнат на север през Мисури.
— Ти чу всичко.
— Хау. В нашите шатри вече живеят не повече от стотина мъже, жени и деца. Няма да бъде лесно да ни открият, пък и дългите ножове няма да повлекат топовете си срещу такава малка група. Аз тръгвам.
— В снега?
— И в снега.
— Наемаш се?
— Аз казах, хау. Токай-ихто се изправи.
Двамата мъже се прегърнаха отново и от очите на Тасунка-витко закапаха едри сълзи, тъй като той бе намерил в този ден онзи, когото бе желал за брат, и сега отново трябваше да се раздели с него.
Когато двамата вождове запечатаха за последен път образите си в своето съзнание и усетиха за последен път стискането на ръцете си, те усетиха как у тях се преляха нови сили, които щяха да ги свързват и след раздялата, и по-младият от двамата знаеше какво взема със себе си, за да го запази завинаги и да го предаде по-нататък.
Тасунка-витко съпроводи госта си до входа на шатрата. Слънцето залязваше, сенките покриха земята и нощният вятър засвири. Вождът подаде на по-младия си брат своята бойна свирка, малката си червена бойна лула и една тънка кожена ивица. Върху кожата бе изрисуван неговият тотем, който трябваше да принадлежи на онзи, който бе станал брат на Тасунка-витко и бе наследил неговата сила.
— Ако дългите ножове ме убият тук — каза вождът на края, — ти научи нашите момчета, че не бива да се срамуват от своите бащи.
— Твоето име няма да бъде забравено, Тасунка-витко. Гласът на младия дакота прозвуча прегракнало. Ръката му, която толкова често си бе служила с оръжието, се сви в юмрук.
Токай-ихто яхна коня, който бе добре натимарен и кротък и сега зъзнеше. При това обаче той си спомни за своя кулест жребец, който го очакваше. Прибра тотема, бойната свирка и бойната лула в украсения в раковини колан, който някога бе получил като завет на предадения вожд Оцеола. После подкара коня си, за да стигне отново в агенцията и в кръчмата на Джони. Срещна се там с делавара, който го уведоми за всичко. Бе се случило онова, което Токай-ихто бе предвидил. Кървавата томахавка се беше оттеглил засрамен със своите хора. Червената лисица — Ред Фокс — още нищо не бе научил, дори и от секретаря Чарли. Шонка бе успял да надвие алкохолното си отравяне. Буйствувал и се канел да претърси заедно с трима мъже Мечата орда, за да върне отново във форта Токай-ихто, който се бе отдалечил без разрешение, или в случай че той окаже съпротива, веднага да го убие.