Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]

Затова когато говорим за йерархично общество (било то етнархия или държава), трябва да си зададем и този въпрос: защо обикновените хора приемат това положение и позволяват на плодовете от техния труд да отиват в ръцете на клептократи? Този въпрос, повдиган от най-различни политически мислители, от Платон до Маркс, се поставя и от днешните гласоподаватели, щом дойде време за избори. Клептокрациите без особена обществена подкрепа рискуват винаги да бъдат свалени от власт, било от потисканото „простолюдие“, било от други, бъдещи клептократи, които искат да изместят предишните и търсят съответната подкрепа, обещавайки повече обществени услуги… на базата на откраднатото. Например хавайската история е белязана от периодични въстания — на пръв поглед срещу вождовете-потисници, но обикновено предвождани от по-младите им братя, които чисто и просто са обещавали по-малко гнет на угнетените. Тази особеност на хавайската „революция“ може да звучи гротескно, но нека си припомним мизерията, ширеща се и в днешния свят, която нерядко води до аналогични сблъсъци.

Всъщност какво би могъл да направи така нареченият елит, за да спечели обществената подкрепа, без да се отказва от своето охолство, немислимо за останалите членове на обществото? Решенията, до които прибягват клептократите от всички епохи, са общо четири на брой (в различни комбинации):

1. Да се разоръжи населението и да се въоръжи елита. Днес, във времената на свръхмодерните технологии, произвеждани в специални военни заводи, над които елитът винаги може да установи монопол, това е несравнимо по-лесно, отколкото в епохата на копията и боздуганите, които всеки е можел да изработи и в дома си.

2. Да накарат масите да се почувстват по-щастливи, като преразпределят една немалка част от налозите и данъците по някакви по-благовидни или популистки начини. Този похват е бил известен не само на хавайските вождове, до него прибягват и днешните американски политици.

3. Да се възползват от монопола си върху силата, но вече за „общественото благо“, т.е. да поддържат илюзията за щастие у останалите хора — за целта е достатъчно да поддържат обществения ред и да свеждат до минимум по-тежките престъпления. Това е едно огромно, макар и недооценявано предимство на всяко централизирано общество. В миналото някои антрополози виждаха в номадската група и племето идеала си за справедливо общество по една съвсем проста причина — когато отиваха да провеждат своите тригодишни полеви изследвания в някоя общност, съставена примерно от 25 човека, те никога не ставаха свидетели на убийства. Което пък е напълно обяснимо — не е трудно да пресметнем, че в рамките на три години всяка група, съставена от десетина възрастни и десетина деца, неминуемо ще се сблъска със случаи на ненасилствена смърт, но така или иначе ще оцелее, което със сигурност няма да стане, ако всеки от възрастните в групата започне да убива по някой друг от членовете й на всеки три години. Ако разполага с по-подробна информация и е прекарал достатъчно дълго време сред такива общности, всеки антрополог би се убедил, че основната причина за смъртността сред тях са именно убийствата. Веднъж попаднах в една такава общност в Нова Гвинея — ияю — точно когато една антроположка провеждаше анкета сред местните жени и записваше техните житейски перипетии. На въпроса как се казват брачните им партньори жените една след друга започваха да изброяват имената на поне няколко свои съпрузи, застигнати от насилствена смърт. Най-често отговорът звучеше така: