Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]

Що се отнася до населението, етнархиите са били значително по-големи от племената, като числеността им е варирала от няколко хиляди до няколко десетки хиляди. Сам по себе си този брой означава постоянна възможност за вътрешни конфликти, тъй като отделният член на общността вече не е така тясно свързан с огромното мнозинство от останалите и дори не ги познава лично. Затова когато е започвал възходът на етнархиите преди 7 500 години, хората е трябвало да се научат — за първи път в световната история! — как да приемат непознатите, без да се опитват да ги убият още при първата среща.

Част от решението на проблема е било в това: една определена личност — вождът (или бъдещият етнарх) — да има монопол върху правото за използване на сила. За разлика от племенния „големец“, вождът вече е заемал официална длъжност, предаваща се по наследство. Вместо децентрализираната анархия на селското събрание вече е имало устойчив централен авторитет в лицето на вожда, който сам е взимал всички по-важни решения и е налагал монопол върху най-интригуващата информация (примерно какво се е наговорил със съседния вожд или каква реколта са обещали божествата). За разлика от „големеца“, вождът си е личал отдалеч — например тези на остров Ренел в югозападния Пасифик са носели на гърбовете си огромни ветрила. Но за разлика от държавните бюрократи, техните предвестници в етнархиите са изпълнявали по-общи функции. Тези на Хаваите (наричани конохики) са събирали налозите, надзиравали са иригационните дейности и са организирали по-обикновените хора, когато е трябвало да направят нещо безвъзмездно за властта, т.е. вожда. В държавните общества тези проблеми се решават с назначаването на специални чиновници — данъчни, отговорници по ВиК, наборни комисии и т.н.

По-голямото население на етнархията, съсредоточено в сравнително малка територия, се е нуждаело и от повече съестни продукти, обикновено набавяни чрез производство на храни, но в някои особено продуктивни региони — и с лов и събирачество. Например американските индианци от северозападното крайбрежие (квакиютъл, нутка и тлингит) са живели, управлявани от вождове, в постоянни селища, но не са се занимавали със земеделие или скотовъдство, защото реките и океанът са гъмжали от сьомга и халибут29. Хранителните излишъци, предоставяни от някои хора (сведени до ранга на „простосмъртни“), са отивали за изхранване на вождовете, техните семейства, бюрократите и местните специалисти — тези, които са изработвали канута, тесли и харпуни, или са се изявявали като птицеловци и татуировачи.