Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
Внезапно зърна някаква висока фигура, която излезе от сенките в дъното на помещението. Тя не принадлежеше нито на отрепка, нито на вампир; носеше дънки и обикновена бяла риза, от чиято яка се подаваше главата на птица. Тя бе покрита с гладки тьмножълти пера, а очите и бяха черни. Съществото започна да ръкопляска и тогава тъмнокожата жена забеляза с нарастващ ужас, че дланите му завършват с ястребови нокти вместо с човешки пръсти.
Половин дузина огромни хлебарки изпълзяха изпод една от масите и впериха в нея изпъкналите си очи, с които завършваха антените им. Чудовищно интелигентни очи. Страховитите им мандибули затракаха със звук, наподобяващ смях.
— Хайл, Мия! — чу в главата си тя. Гласовете наподобяваха бръмченето на насекоми.
— Хайл, Майко! — след което отново се скриха сред сенките.
Жената се обърна рязко към двойната врата и видя двама от отрепките, които бяха препречили изхода. О, да, това наистина бяха маски — от такова разстояние беше невъзможно да не за бележи лъскавите черни косми, върху които бяха нарисувани човешките лица. Мия се завъртя към Сейър с натежало сърце. Беше прекалено късно. Прекалено късно за каквото и да било. Единственото, което и оставаше, беше да свърши онова, заради което бе дошла тук.
СЕДЕМНАЙСЕТ
Когато се обърна към вратата, Мия се бе изплъзнала от хватката на Сейър. Сега той отново я сграбчи — този път за лявата ръка. В същия миг тъмнокожата жена почувства как нещо я хваща за дясната длан. Погледна натам и видя дебелата жена в сребристата рокля от ламе — огромният и бюст буквално преливаше от деколтето и което енергично се бореше да го задържи там. Кожата на китките и потрепваше, изпускайки задушливия мирис на талк. На челото и имаше червена кървава рана, която нито преливаше, нито се съсирваше.
„Ето как дишат — помисли си Мия. — Ето как дишат, когато носят тези…“
Обзета от ужас, тя беше забравила напълно както за Сузана Дийн, така и за Дета. Ето защо когато Дета Уокър пристъпи напред — по дяволите, когато се хвърли напред — ничията дъщеря бе неспособна да я спре. Тя забеляза как ръцете и се изстреляха едновременно и пръстите и потънаха в подпухналите бузи на жената със сребристата рокля. Дебеланата изпищя, ала останалите — включително и Сейър — само се изсмяха гръмогласно, сякаш това бе най-смешното нещо, което бяха виждали през живота си.
Маската на човешкия облик се пропука под озадачения поглед на отрепката, след което Дета я съдра. Сузана се сети за онези последни мигове в Замъка над Бездната, когато всичко изведнъж бе застинало неподвижно и небето се беше разкъсало като лист хартия. Дета бе смъкнала маската почти изцяло. От върховете на пръстите и висяха разпарцаливени остатъци, които наподобяваха латекс. Онова, което се показа, представляваше главата на огромен червеникав плъх — отвратителен мутант, чиито жълтеникави зъби стърчаха от устата му, а от ноздрите му висяха някакви неща, подобни на бели червеи.
— Непослушно момиче — рече плъхът, поклащайки заострения си пръст към Сузана-Мия. С другата си ръка отново бе уловил нейната. Спътникът на съществото — отрепка с лъскав яркозелен смокинг — се заливаше от толкова силен смях, че буквално се беше превил на две. Мия забеляза нещо да се подава от дъното на панталоните му — беше твърде костеливо, за да е опашка, ала нямаше какво друго да е.
— Хайде, Мия — каза и Сейър, повеждайки я напред. Той се наведе към нея и се вгледа изпитателно в очите и, все едно и беше любовник. — Или може би си ти, Одета? Така е, нали? Това си ти, досадна, прекалено образована, противна чернилке.
— Не, аз съм, плъхолико бяло копеле! — изграчи Дета и се изплю в лицето му.
Човекът, с жълтото сако зяпна от изумление. После затвори уста и физиономията му се изкриви от злоба. В помещението отново се бе възцарила гробовна тишина. Той избърса с ръка плюнката от лицето си — от маската, която носеше върху лицето си — и се вгледа невярващо в изцапаната си длан.
— Мия? — попита той. — Мия, и ти и позволи да направи такова нещо с мен? С мен — с кръстника на твоето дете?
— Ти ли, бе, кучешко лайно такова! — извика Дета. — Ти смучеш кура на своето ка-татенце, докато същевременно бъркаш с пръст в задника му! Само за това ставаш ти! Ти…
— РАЗКАРАЙ я! — прогърмя гласът на Сейър.
И пред погледите на всички вампири и отрепки в ресторанта Мия направи точно това. Резултатът не закъсня. Гласът на Дета започна да заглъхва, сякаш охранителят я бе хванал за врата и я бе замъкнал към изхода. Тя престана да се опитва да говори и само се изсмя хрипливо, ала след малко и от смеха и не остана и следа.