Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
Сейър стоеше със скръстени пред гърдите си ръце и се взираше мрачно в Мия. Останалите също я наблюдаваха съсредоточено. Нейде зад гоблена с пируващите рицари смехът и разговорите на незнайната компания продължаваха.
— Няма я вече — проговори най-накрая ничията дъщеря. — Проклетата жена я няма. — Въпреки че в ресторанта беше тихо, гласът и едва се чуваше, защото Мия шепнеше. Очите и бяха сведени боязливо надолу, а страните и бяха смъртнобледи. — Моля ви, господин Сейър… сай Сейър… след като направих това, което поискахте от мен, моля ви, сай, кажете ми, че не сте ме излъгали… че аз ще отгледам мъничето си. Моля ви! Ако направите това, никога повече няма да чуете за онази другата, кълна се в лицето на баща си и в името на майка си!
— Та ти нямаш нито баща, нито майка — процеди Сейър. Гласът му беше изпълнен с презрение. В очите му нямаше никакво място за състраданието и милостта, за които молеше Мия. Червената дупка на челото му се пълнеше с кръв, ала нито капчица от бълбукащата алена течност не потече навън.
Нов пристъп на болка — най-силният досега — заби зъбите си в нея. Мия се олюля, но този път мъжът с пригладената назад коса изобщо не си направи труда да я подхване. Тя се строполи на колене пред него и сложи длани върху лъскавата повърхност на ботушите му от щраусова кожа, вдигайки поглед към бледото му лице. Свирепите му очи я изгледаха надменно над яката на крещящо жълтото спортно сако.
— Моля ви — рече тя. — Умолявам ви, сай, чуйте ме, моля аз! Моля ви — спазете обещанието си, което ми дадохте!
— Мога да го спазя — каза Сейър, — а мога и да не го направя. Знаеш ли, че никога не са облизвали ботушите ми? Представяш ли си? Да съм живял толкова дълго и никога досега да не съм се насладил поне веднъж на едно хубаво, старомодно близане на ботуши.
Някаква жена се изкиска.
Мия се наведе напред.
— Недей, Мия, не трябва да правиш това — изстена Сузана, ала ничията дъщеря изобщо не и обърна внимание. Парализиращата болка, раздираща вътрешностите и, също не я възпря. Тя изплези език и започна да лиже лъскавата повърхност на ботушите на Ричард Сейър. Нейде много отдалеч Сузана усети вкуса им — имаха вкус на прах, кожа, скръб и унижение.
Известно време Сейър я наблюдаваше с ледено задоволство, след което каза:
— Стига. Достатъчно.
Ръцете му се протегнаха към нея, той я сграбчи за раменете и я изправи. Каменното му лице застина на пет сантиметра от нейното. Сега, след като бе узнала какво представляваха, вече бе невъзможно да не различи маските, които той и останалите носеха. Изпитите му бузи бяха почти прозрачни и под тях се забелязваха тъмноалени косми.
А може би по-точната дума беше козина, след като окосмяването покриваше цялото лице.
— Молбите ти няма да доведат до нищо, Мия — рече той, — ала трябва да призная, че усещането беше забележително.
— Вие ми обещахте! — извика тя, опитвайки се да се освободи от хватката му. В този миг започна поредната контракция и тя се преви на две, опитвайки се да не изкрещи. Когато агонията я поотпусна малко, продължи: — Вие казахте пет години… или може би седем… да, седем… най-доброто за моето мъниче, така казахте…
— Да — отвърна Сейър. — Спомням си това, Мия. Той се намръщи подобно на човек, изправен пред особено труден проблем, след което лицето му се оживи. Онази част от маската му, която покриваше плътта около ъгълчето на устата му, се набръчка за момент, когато мъжът се усмихна. Устните му се разделиха и разкриха дълъг, пожълтял зъб, напомнящ бивна на глиган. Той вдигна ръка и размаха назидателно показалеца си.
— Най-доброто, о, да. Въпросът е дали ти се вписваш в това изискване?
Одобрителен шепот премина през насъбралото се множество — някои от присъстващите дори се изхилиха на духовитостта на Сейър. Мия си спомни как я бяха нарекли „Майко“ и как я поздравяваха с „хайл“, ала в момента това и се струваше адски далечно — като безсмислен фрагмент от забравен сън.
— Обаче беше достатъчно добра да го износиш, нали? — попита Дета от някакво място дълбоко навътре в нея — от карцера всъщност. — Мамка му! Беше достатъчно добра да го износиш, нали?
— Ала бях достатъчно добра, за да го износя, нали? — изстреля Мия в лицето му. — Достатъчно добра, за да изпратя другата в блатото да яде жаби, докато си въобразяваше, че това всъщност е черен хайвер! Бях достатъчно добра за това, нали? Мъжът пред нея примигна, изненадан от тази реакция. Ничията дъщеря посмекчи тона си: — Сай, помисли за всичко онова, от което се отказах!
— Та ти нямаше нищо! — отвърна и Сейър. — Ти беше чисто и просто един незначителен дух, чието съществуване се въртеше около това да се чукаш с някой случаен пътник! Курви на ветровете — така наричаше себеподобните ти Роланд.