Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Утре по залез? — предложи командирът на авиогрупата.
— Те обичат изгряващото слънце, нали? Да ги пипнем тогава вечерта.
— Нямам нищо против. — Санчес вдигна телефона, за да приготви за атака оперативния командир на авиокрилото си.
— Продължава твърде дълго — промърмори Джоунс.
— Май си спомням времето, когато можеше да стоиш на вахта наистина дълго — обърна се Уоли Чембърс към цивилния.
— Тогава бях млад и глупав. — „И пушех“ — припомни си той. Толкова хубаво беше за концентрацията и бдителността. На повечето подводници обаче изобщо не позволяваха да се пуши. Удивително как някои екипажи не бяха вдигнали бунтове. Накъде отиваше флотът? — Помните ли какво ви казах за софтуера ми?
— Искаш да ни кажеш, че дори ти можеш да бъдеш заменен от компютър?
Предприемачът извърна глава.
— Знаете ли, господин Чембърс, когато човек остарее, трябва да внимава с кафето.
— Вие двамата пак ли почвате? — Адмирал Манкузо се присъедини отново към тях, след като се обръсна в близката баня.
— Струва ми се, че Джоунси планираше да удари плажа Банзай този следобед. — Капитан Чембърс се изкикоти, докато отпиваше от кафето си без кофеин. — Отегчава се от учението.
— Те наистина се бавят малко — потвърди командирът на тихоокеанските подводни части.
— Хей, момчета, ще узаконим продукта ми, нали?
— Ако искаш малко вътрешна информация, да, ще препоръчам теб за договора. — Не на последно място стоеше причината, че Джоунс подби цената на Ай Би Ем с цели двадесет процента.
— Като следваща крачка аз току-що наех двама специалисти от заливчето Удс. Това изобщо не хрумна на „костюмите“ от водещата фирма за компютърна техника.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще разшифроваме езика на китовете, след като вече го чуваме толкова по-добре. „Грийнпийс“ ще ни обикнат. Мисията на подводниците за следващото десетилетие: да направим океаните безопасни за събратята ни бозайници. Можем и да следим онези японски копелета, които ги ловят.
— Как? — попита Чембърс.
— Искате финанси ли? Имам една идея, която ще ги резервира за вас.
— Каква е тя, Джоунси? — поинтересува се Манкузо.
— Момчетата от Удс смятат, че са определили сигналите за тревога на три вида китове, включително и на гърбавия. Получили ги, като ги подслушвали с хидрофони, докато са се навъртали край китоловни кораби. Мога да ги програмирам за излъчване: те са в обхвата, на който предаваме. Така че подводниците ни могат да се влачат заедно с китоловците, да излъчват сигналите и познайте какво ще стане. Китоловните кораби няма да намерят нищичко. Никой нормален кит няма да припари на по-малко от тридесет километра от свой събрат, пищящ, че го нападат. Няма много солидарност в семейството на китовете.
— Ти на природозащитник ли ни се правиш? — зачуди се Чембърс. Ала сетне го обмисли и бавно кимна.
— Единственото, което тези хора трябва да кажат на приятелчетата си в Конгреса, е, че вършим полезна научна работа. Разбирате ли? Не че ни харесват, не че одобряват енергийните ни съоръжения, а просто че вършим добра работа. Това, което ви давам, момчета, е задача за следващите десет години. — Джоунс осигуряваше и на компанията си работа за поне толкова време, но това бе друг въпрос. Манкузо и останалите, свързани с подводниците, се нуждаеха от тази работа. — Освен това някога, когато бяхме на „Далас“, обичах да ги слушам.
— Радиограма от „Ашвил“ — съобщи от вратата един свързочник. — Достигнали са целта си.
— Да, наистина ги бива — каза Джоунс, забил поглед в скицата. — Ала ние все още сме основната фигура.
Самолет номер едно кацна както обикновено гладко на летището „Шереметиево“ с една минута по-рано. Чу се колективна въздишка, когато спиращите механизми се задействаха и забавиха рязко тежкия летателен апарат. Скоро до ушите на всички долетя щракането на откопчаващи се безопасни колани.
— Какво те събуди толкова рано? — попита Кати съпруга си.
— Политически проблеми у дома. Като че ли сега мога да ти кажа. — Райън продължи да обяснява, сетне си спомни, че прегънатият факс все още е в джоба му. Той й го подаде, като я предупреди, че не всичко е вярно.
— Винаги съм го смятала за гнусен. — Тя му върна листа.
— О, не помниш ли времето, когато той бе съвестта на Конгреса? — попита Джак тихо.
— Може и да е бил, но никога не съм смятала, че си има и собствена.
— Просто помни…
— Ако някой пита, аз съм хирург, дошла съм да се срещна с руските си колеги и да поразгледам забележителностите. — Това бе напълно вярно. Официалното пътуване щеше значително да се отрази върху времето на Райън в качеството му на висш президентски съветник, ала не беше толкова различно от нормална семейна почивка. Вкусовете им за забележителностите се припокриваха, но не съвпадаха изцяло, а пък Кати знаеше, че мъжът й ненавижда всякаква форма на пазаруване. Това бе една странност, типична за мъжете по принцип и в частност за съпруга й.