Избрани творби в два тома. Том втори

, че не сте никакъв президент и че на трона не ви държат вашите оръдия, а защото англичаните са ви сложили на него, и че устискахте само защото ви подкрепиха янките със страшния крайцер; нали ви видях, като се щурахте като хлебарка насам-натам и от страх не знаехте откъде да захванете да командувате, когато янките ви заявиха: ето на, оставяме те с твоята черна сган, да видим как ще се оправиш без нас; и ако не слязохте от трона нито тогава, нито по-късно, то не е, защото не искате, а защото не можете, защото ви е ясно, че като ви видят на улицата, облечен като простосмъртен, ще се нахвърлят върху вас като псета, ще ви накарат да заплатите за клането при Санта Мария дел Алтар, за затворниците, хвърлени в рововете на пристанищната крепост, за да ги излапат живи крокодилите, и за онези, на които живи одират кожите, за да ги изпратят на семействата им за назидание; тъй говореше Патрисио Арагонес, вадейки от бездънния кладенец на своята натрупана ненавист наниза от изстъпления, извършени от неговия позорен режим; най-накрая млъкна и не каза нищо повече, защото огнен език разкъса вътрешностите му, сърцето му отмаля и той завърши, без желание да го обижда повече, а едва ли не с молба: говоря ви сериозно, господин генерал, използувайте случая, като умирам аз, да умрете заедно с мен, никой няма повече кураж от мен, за да ви го каже, никога не съм претендирал да приличам на някого, нито да ставам народен герой, исках да си остана тъжен духач на стъкло, за да правя шишета като баща ми, защо не се осмелите, господин генерал, не боли чак толкова, колкото си мислите; и си го каза така спокойно и убедено, че на онзи не му стигна яростта да му отговори, а се опита да го задържи на стола, когато започна да се гърчи, да мачка червата си с ръце, като хълцаше през сълзи от болка и от срам: ах, какъв позор, господин генерал, насрах се; а той помисли, че го казва в преносен смисъл, в желанието си да му обясни, че умира от страх, но Патрисио Арагонес му отвърна: съвсем не, исках да кажа просто, че се насрах; трябва да устискаш, Патрисио Арагонес, дръж се, генерали като нас трябва да умират мъжки, ако ще това да ни струва живота; но го каза твърде късно, защото Патрисио Арагонес, ритайки с крака, се килна напред и се стовари върху него, омазан в лайна и сълзи. В канцеларията до салона за аудиенции той избърса тялото му със сапунисан парцал, за да премахне лошата миризма на умряло, облече го в собствените си дрехи, сложи му платнения бандаж, гамашите, златната шпора на левия ток, и докато вършеше това, усещаше как се превръща в най-тъжния човек на земята; накрая изтри всички следи от фарса и възстанови обстановката напълно, до най-малките подробности, както я беше видял със собствените си очи в гадателските води на ясновидките, така че, когато на следващия ден призори метачките намерят тялото, да го намерят проснато по корем върху пода на кабинета, както го бяха намерили първия път умрял от мнима естествена смърт по време на съня в униформата от ленено платно без отличителни знаци, с гамашите и златната шпора, с дясната ръка под главата, за да му служи за възглавница. Този път обаче новината не се разнесе изведнъж, противно на очакванията му, минаха много часове на благоразумие, на предпазливи проучвания, на тайни съглашения между наследниците на режима, които се мъчеха да спечелят време, опровергавайки слуха за смъртта му с всевъзможни версии; изведоха майка му, Бендисион Алварадо, на търговската улица, за да се убедим, че лицето й не е траурно: господине, облякоха ме в костюм на цветчета, като маймуна, накараха ме да си купя шапка с пера от папагал, за да ме видят всички щастлива, накараха ме да купя какви ли не джунджурийки, дето се продават в магазините, въпреки че аз се противих, господине, защото не беше време за покупки, а за оплакване, защото дори аз повярвах, че наистина този, дето беше умрял, е моят син; накараха ме да се усмихвам насила, когато хората ме фотографираха в цял ръст, защото военните казваха, че трябвало да го направя заради отечеството; в това време той, смутен, се питаше в скривалището си какво ли става навън, та нищо не се променя от лъжата за неговата смърт, как така слънцето отново изгря безпрепятствено, какво е това празнично настроение: майко, защо и без мен си е пак тъй топло — питаше се учуден, когато по никое време изведнъж гръмна топът на пристанищната крепост и започнаха да бият големите камбани на катедралата, в президентския дворец се стече многобройна тълпа, събудена от вековната апатия с най-голямата новина в света; едва тогава той открехна вратата на спалнята си и надникна в приемния салон, и видя самия себе си в задушното помещение, по-мъртъв и по-натъкмен от всички умрели досега християнски папи, почувствува се наранен от ужаса и от срама за собственото си тяло на мъж и воин, проснато сред цветята с бледо като праха лице, с начервени устни, коравите му ръце на неустрашима девица, скръстени върху нагръдника, брониран от военни ордени, беше с измачканата парадна униформа с десетте помръкнали слънца на генерал на вселената върху нея, отличие, измислено от някого след смъртта му, беше със сабя като вале пика, която никога не беше носил, с лачени гамаши и с две златни шпори, с безбройните атрибути на властта и всички злокобни военни отличия, пригодени за човешкия му ръст; проснат като педераст, майка му стара, невъзможно е това да съм аз — каза си вбесен, — не е справедливо, майка му стара — говореше си той, докато съзерцаваше кортежа, който се нижеше край неговия труп, и за момент забрави тъмните си намерения за този фарс и се почувствува опозорен и смален от безпощадната към величието на властта смърт, видя живота без себе си, видя с известно вълнение как изглеждат хората, незащитени от неговата власт, видя със стаено безпокойство онези, които бяха дошли само за да разгадаят загадката дали действително е той, или не е, видя един старец, който му отправи масонския поздрав от времето на федералната война, видя някакъв човек в траур, който целуна пръстена му, видя една продавачка на риба, която не можа да понесе истината, че е умрял, и изтърси на пода кошницата с прясна риба, прегърна парфюмирания труп, като плачеше и крещеше: това е той, боже мой, какво ще правим без него. Тя плачеше, а те си казваха: значи, е той, а задъханото множество на Пласа де Армас ревеше: това е той! И тогава камбаните на катедралата престанаха да бият на умряло и камбаните на всички черкви обявиха срядата за празник, засияха великденски ракети и празнични фойерверки, забиха барабаните в чест на свободата и той видя как щурмовите групи нахлуха през прозорците при мълчаливата благосклонност на стражата, видя как свирепите им главатари разпръснаха с тояги кортежа и блъснаха на пода неутешимата продавачка на риба, видя как хората се нахвърлиха ожесточено върху трупа, осем души го извадиха от небитието и химеричното му време на лилии и слънчогледи и го повлякоха по стълбите, други изтърбушиха вътрешностите на онзи рай от разкош и несрета и смятаха, че го унищожават окончателно, разрушавайки завинаги бърлогата на властта, събаряха дорийските капители от твърд като камък картон, плюшените завеси и вавилонските колони, увенчани с алабастрови палми, изхвърляха през прозорците клетки с птици, трона на вицекралете, рояла, чупеха погребалните урни, в които се съхраняваше прахът на незнайни герои, късаха гоблените с девици, заспали в гондоли, и огромните портрети с маслени бои на епископи и древни воини, картини с неизвестни морски битки; унищожаваха всичко, за да не остане в паметта на бъдещите поколения дори най-малък спомен за проклетия род на военните; после погледна през пролуките на щорите към улицата, за да види докъде е стигнало опустошението при изхвърлянето през прозореца, и само с един поглед видя повече безчестие и непризнателност, отколкото са видели и оплакали очите ми, откак съм се родил, майко — видя своите щастливи вдовици, които си отиваха от къщата през задната порта, повели за юлара кравите от моите обори, отмъкваха правителствените мебели и бурканите с мед от твоите кошери, майко; видя своите седмачета, които вдигаха весела врява с кухненските съдове и скъпоценните кристални сервизи, с които сервираха на папски банкети, и надаваха викове по улицата: татко ми умря, да живее свободата; видя огъня, запален на Пласа де Армас, за да се изгарят официалните портрети и литографии от календарите, които висяха по всяко време и навсякъде, откакто той беше на власт, видя собственото си тяло, което тълпата влачеше, и след него по улицата се пръскаха ордени и еполети, хусарски копчета, ивици от брокат, гайтани, пискюли от саби и десетте тъжни слънца на царя на вселената: майко, виж на какво заприличах! — говореше си той и чувствуваше върху собствената си плът позора от заплюванията и подлогите за болни, с които го замерваха от балконите, и се ужасяваше от мисълта, че може да бъде разкъсан и изяден от кучетата и лешоядите сред нестихващия вой и тътена от фойерверките на карнавала по случай неговата смърт. Когато вакханалията отшумя, той продължаваше да чува далечна музика в безветрения следобед и продължаваше да трепе комари, като със същия жест се мъчеше да заглуши бръмченето в ушите си, което му пречеше да мисли, продължаваше да гледа отражението от пожара на хоризонта, фара, който всеки тридесет секунди го покриваше през пролуките