Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
– Не съвсем. – Смръщи леко чело. – Това дотук е лесно.
Тепърва предстои по-трудната част.
Сърцето ми замря. Прав беше. Ако предположим, че се-
мейство Мастрано няма да бъде обвинено от властите, че е
помагало на престъпници, вече никой не можеше да застави
Емили да признае произхода на дъщеря ѝ. А след като върнат
Сидни при нейните алхимици, тя също нямаше да може да ни
343
р и ш е л м и й д
помогне. Осъзнах, че трябва да кажа на някой за Джил. След-
ващия път, когато се свържа с Ейдриън, трябва да му разкрия
истината, така че приятелите ми да предприемат нещо. Повече
не можеше да пазим тази тайна.
Дмитрий отби при следващия изход от магистралата и аз
отново се завърнах в реалния свят.
– В хотел ли отиваме? – попитах го.
– Няма да е точно хотел – отвърна ми той. Видях, че се
намираме в оживена търговска зона, недалече от Ан Арбър.
Едно от предградията на Детройт. Покрай шосето се редуваха
ресторанти и магазини. Той зави към един денонощен супер-
маркет, където рекламите обещаваха, че „може да се намери
всичко“. Паркира и отвори вратата.
– Чакай ме тук.
– Но...
Дмитрий ме изгледа многозначително и аз погледнах на-
долу. Щетите от битката ми с пазителите бяха по-големи, от-
колкото очаквах, а и роклята ми беше скъсана. Раздърпаният
ми вид щеше да привлече ненужно вниманието на околните,
както и накуцването ми. Затова му кимнах и той се запъти към
магазина.
Докато го чаках, прехвърлих наум всичките ни проблеми,
като се проклех мислено, задето не бях измислила как да пре-
дам братята, след като Робърт преобрази Соня. Очаквах пре-
дателството им под формата на магическо нападение, но не
допусках нещо толкова просто като обаждане на пазителите.
Дмитрий, който винаги умееше да пазарува бързо, се върна
скоро с две големи торби и нещо още по-голямо, преметнато
през рамото му. Стовари всичко на задната седалка. Обърнах
се назад и огледах с любопитство покупките.
– Какво е това? – посочих към дългия цилиндричен пакет,
завит в брезент, който донесе преметнат през рамото си.
– Палатка.
– Защо ни е притрябвала... – простенах. – Няма да спим в
хотел, така ли?
– По-трудно ще ни открият в къмпингите. Особено колата.
Още не можем да се откажем от нея. Поне докато не е оздра-
вял кракът ти.
344
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
– Горките собственици – промълвих. – Надявам се застра-
ховката им да покрива кражба.
Върнахме се на шосето и скоро напуснахме града. Не
бяхме изминали много километри, когато видяхме реклами-
те на няколко къмпинга за коли и каравани. Дмитрий отби
в един от тях с поетичното име „Притихналите борове“.
Спазари се набързо със служителя от къмпинга, след което
няколко шумолящи банкноти смениха собственика си. Едва
сега се досетих, че имаше още една причина да не отсядаме
в хотел. В повечето хотели изискваха кредитни карти, а от
нас само Сидни беше заредена с внушителен брой (всички-
те, разбира се, с фалшиви имена). Ние си служехме само с
пари в брой.
Служителят ни посочи накъде да продължим – по настлана
с чакъл алея, отвеждаща до другия край на къмпинга. Райо-
нът беше претъпкан със семейства, дошли тук за ваканцията,
но никой не ни обърна внимание. Дмитрий паркира възмож-
но най-близо до горичката, за да скрие колата и номерата ѝ.
Въпреки моите енергични протести той не ми позволи да му
помагам при разпъването на палатката. Обяви, че сам ще се
справи по-бързо и че не бива да си напрягам крака. Челюстта
ми направо увисна, като видях колко чевръсто опъна палатка-
та. Дори не прочете инструкциите. Сигурно постави рекорд.
Палатката беше малка, но здрава. Все пак вътре имаше дос-
татъчно място да седим или да лежим, макар че той трябваше
леко да се прегърбва, докато седеше. Щом се напъхах вътре,
се заех да огледам останалите покупки. Повечето бяха посо-
бия и лекарства за първа помощ. Имаше и фенер, който той
подпря и се получи импровизирана лампа.
– Дай да видя глезена ти – нареди Дмитрий.
Протегнах крака си, той запретна роклята ми до коляното
и пръстите му се плъзнаха леко по кожата ми. Потръпнах от
чувството за нещо вече преживяно. Напоследък сякаш чес-
то ме спохождаше. Замислих се за всички онези пъти, когато
Дмитрий ми бе помагал при другите ми наранявания. Все едно