Скритият оазис

Излязоха на ливада, пламнала от макове и метличина; ибиси и бели чапли крачеха достолепно и кълвяха нещо по земята. Каменната платформа, която бяха видели от дъното на оазиса, вече беше много по-близко — извисяваше се над дърветата като някаква гигантска сцена с внушителната порта от пилони, която бяха видели на фотографията на Руди Шмит. Те спряха да я погледат, после продължиха по буренясала мраморна настилка, която минаваше през средата на ливадата: от двете й страни имаше редици сфинксове и обелиски — явно оттук бе минавал пътят за процесии.

На средата на ливадата Фрея спря и хвана Флин за ръката.

— Ето го! — И посочи вдясно, където гъста палмова горичка стигаше до скалите. Над свода от палмови клонки едва-едва, като бяла гръбна перка, се виждаше опашката на самолет, а между стволовете можеше да се забележи и корпусът на машината.

— Най-после! — възкликна Флин.

Друга павирана улица, по-тясна и също така буренясала, пресичаше под прав ъгъл тяхната и изглежда, водеше право към горичката. Завиха по нея, подминаха редица гигантски гранитни скарабеи, стигнаха до палмите и тръгнаха през тях. Излязоха на малка, огряна от слънцето просека и спряха — самолетът лежеше пред тях като изхвърлен на брега кит: бял, очукан и зловещо мълчалив, целият обвит от сплетени мрежи лиани и тропически храсти.

Въпреки че беше кацнал принудително, а после се бе свличал поне сто метра в долината — белезите от колесниците все още личаха добре по скалите над него, самолетът беше запазен удивително добре. Дясното крило беше откъснато и не се виждаше никъде, половината от лявото също я нямаше, а витлото на единствения оцелял двигател беше изкорубено и криво. По долната част на корпуса зееше назъбена дупка, като че ли някой голям хищник беше отхапал огромно парче. Самолетът обаче — макар и удрян и пострадал — все още беше цял, с предизвикателно издигната през дърветата опашка, а носът му, доста сюрреалистично, беше само на сантиметри от един величествен сфинкс. Флин и Фрея тръгнаха към него и спряха пред три правоъгълни купчини под опашката му. Във всяка бе забит груб, набързо направен кръст.

— Шмит ги е погребал — замислено каза Флин. — Човек едва ли би трябвало да го съжалява, след като се знае, че е пренасял петдесет килограма уран за Саддам Хюсеин. И все пак… Господи, било е ужасно…

Фрея стоеше до него и се опитваше да си представи какво е изпитвал Шмит — сам, уплашен, най-вероятно ранен, да измъква труповете от самолета и да копае гробове…

— Колко мислиш, че е останал тук? — попита тя.

— Доста време, изглежда. — Флин кимна към почернялото старо огнище малко встрани; земята около него беше осеяна с празни консервени кутии и обвивки от храна. — Допускам, че му се е наложило да изчака поне седмица, а може би и повече, за спасение и тогава — след като никой не дошъл — е решил сам да открие пътя към цивилизацията. Как обаче се е измъкнал, просто нямам представа — със сигурност не е по пътя, по който дойдохме.