Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
Натиснаха, двете крила се отвориха с тих като шепот звук… и ги обля ярка дневна светлина. Птичите песни и ромонът на вода долитаха отвсякъде.
Щом вертолетите се приземиха, вратите на първия се отвориха и от тях се изсипаха хора в пълно антирадиационно облекло. Отидоха до вратата в скалите, взеха проби от нея с множество електронни джунджурии, съобщиха по радиото на останалите, които още чакаха в чинуците, че всичко е наред, и те също слязоха и се пръснаха из пустинята. Една част — тежковъоръжени мъже със слънчеви очила и бронирани жилетки — оформиха защитен кордон около кратера. Други се захванаха с разтоварване на алуминиевите сандъци — внасяха ги в шахтата. Едва когато и последният сандък беше внесен, Гиргис и колегите му тръгнаха към вратата. До нея Гиргис спря, обърна се и помаха на някого на ръба на кратера. След миг групата започна да се спуска в чернотата надолу. Близнаците вървяха най-отзад, със заврени небрежно в джобовете ръце. И двамата изглеждаха изключително незаинтересувани от цялата история.
Като деца, Фрея и сестра й имаха една игра — представяха си, че зад луната съществува потаен свят, вълшебно място, пълно с цветя, водопади и птичи песни.
Алекс, макар и в друг контекст, беше споменала за него в последното си писмо. Тъкмо този свят веднага се появи в съзнанието на Фрея, когато погледна пред себе си мястото, което можеше да се опише единствено като рай.
Бяха в края на дълга дълбока долина, оградена от извисяващи се скали, по които, като сребърни конци, се стичаха фини водни струйки. Тук долината не беше по-широка от двайсет метра. При навлизането й в Гилфа обаче се разширяваше, дъното се издигаше под лек наклон, а отвесните й стени се раздалечаваха като остриета на отваряща се ножица. В отсрещния край, предположи Фрея, долината сигурно бе широка поне четиристотин метра, макар че беше трудно да се прецени от толкова далече. Летяха птици, десетки бълбукащи потоци прорязваха каньона, овлажняваха пясъка и даваха живот на богат растителен свят — дървета, храсти, пъстри килими от цветя. От скалите висяха зелени шубраци, от всяка пукнатина стърчаха снопове зеленина.
— Това е невъзможно. — Флин клатеше замаяно глава. — Толкова пъти съм прелитал над това място — и нищо. Само скали и пустиня.
Тръгнаха през гъсталака. Трябваше да мине известно време, докато очите им се приспособят към сложното съжителство на светлини и сенки. Накрая започнаха да забелязват сред растителността и други форми — извивки на украсени каменни групи, части от стени, колони и сфинксове, гигантски фигури с човешки тела и животински глави. Тук две празни каменни очи се взираха в тях изпод килим мъх, там някакъв величествен стиснат юмрук се извисяваше сред палмова горичка. Вляво остатъци от павирана алея се губеха в растителността, вдясно обелиски прорязваха листната маса като остриета на копия.
— Как са направили всичко това? — прошепна Фрея. — В средата на нищото? Сигурно им е отнело векове.
— Че и повече — съгласи се Флин. — Това превишава всичко, което… Запознат съм с текстовете, видях снимките на Шмит, но да го видя с очите си…
Гласът му се стопи в мъглата на благоговейно мълчание.
Слънцето вече се бе издигнало доста високо, което беше странно, тъй като според часовника на Флин едва минаваше осем. Той го погледна, заслонил очите си с ръка, и тръсна глава, като че ли искаше да каже: „Нищо не може да ме учуди на това място“. Изминаха още няколко минути. Флин пусна ръката на Фрея и посочи.
— А това трябва да е храмът. — В горния край на долината над дърветата се издигаше огромна естествена скална платформа. Върху нея имаше нещо като постройка, виждаше се и структура, според Фрея, досущ подобна на портата от снимката на Руди Шмит.
— Качваме ли се там? — попита тя.
Макар видът на Флин да издаваше колко силно му се иска да го направят, той поклати глава.
— Първо трябва да намерим самолета и да видим в какво състояние е. Проучванията ще оставим за после.
Фрея го изгледа със съмнение.
— А не би ли трябвало да носим и нещо като гайгеров брояч? В случай че… нали разбираш, някой от урановите контейнери може да се е повредил при катастрофата.
Флин се усмихна.
— Каквито и тревоги да имаме, възможното ни облъчване не е сред тях. Уран 235 не е по-токсичен от гранитния плот в кухнята. Човек може да се окъпе в него и пак нищо няма да му стане. Макар че ако знаеш магазин за гайгерови броячи наблизо, с удоволствие ще ти купя един, просто да не се тревожиш. Хайде, ела.