Зовът на кукувицата

– Нямах представа, че си толкова амбициозна – развеселен отбеляза Страйк. – Не се тревожи, може да е имала някакво предимство пред теб.

– Какво например?

Ала Страйк я гледаше замислено.

– Какво? – повтори Робин малко обидено.

– Искам да дойдеш с мен на погребението.

– О! – пророни Робин. – Добре. Защо?

Тя очакваше Страйк да отговори, че ще изглеждат по-естествено като двойка, също както му се бе сторило по-естествено да посети „Вашти“, придружен от жена. Вместо това той каза:

– Има нещо, което искам да свършиш там.

След като ѝ обясни сбито и точно какво точно се желае от нея, Робин остана съвършено объркана.

– Но защо?

– Не мога да ти кажа?

– А защо не?

– И това не мога да ти кажа.

Робин вече не виждаше Страйк през погледа на Матю, не се чудеше дали той се преструва, дали се перчи, или се прави на по-умен, отколкото е. Затова и в този момент доверието ѝ към него беше достатъчно, за да отхвърли възможността той нарочно да разиграва загадъчност. И все пак повтори, сякаш се боеше, че е чула погрешно.

– Брайън Мадърс.

– Да.

– Мъжът със смъртните заплахи.

– Да.

– Но какво общо, за бога, би могъл да има той със смъртта на Лула Ландри?

– Нищо – с голяма доза искреност отвърна Страйк. – Засега.

Крематориумът в Северен Лондон, където се състоя погребението на Рошел три дни по-късно, беше студен, анонимен и потискащ. В цялата обстановка липсваха всякакви отличителни белези за конкретно вероизповедание: от пейките от тъмно дърво и голите стени, лишени от религиозни символи, до абстрактния стъклопис на прозореца, който представляваше мозайка от ярки като скъпоценни камъни квадратчета. Седнал на твърдото дърво, докато свещеник с тънък глас наричаше Рошел „Розел“, а ситният дъждец осейваше с капки ярко изрисувания прозорец над него, Страйк осмисляше привлекателната сила на позлатените херувими и гипсовите статуи на светци, на водоливниците с фантастични фигури и ангелите от Стария завет, на златните разпятия с инкрустирани камъни, на всичко, което създавше аура на величественост и великолепие, даваше обещание за живот в отвъдното или придаваше ретроспективна стойност на житейски съдби като тази на Рошел. Мъртвото момиче бе получило възможност да зърне рая на земята: дизайнерски стоки, обкръжение на знаменитости, хубави шофьори, с които да се занася. Но тъкмо копнежът ѝ към всичко това бе довел до такъв край: седем опечалени и свещеник, който не знаеше името ѝ.