Кралица на сенките

Тринадесетте се обърнаха едновременно към красивия младеж.

И изтръпнаха едновременно, когато им се усмихна, запращайки вълна от мрак към тях.

Необятен мрак, в който дори очите на Манон не успяваха да проникнат...

И Манон за пореден път стоеше пред крочанската вещица, стиснала кинжал в ръка.

Мъчно ни е за всяка от вас… за това, което правите с децата си… карате ги да убиват, да измъчват, да мразят, докато в тях не остане нищо друго. Това е причината да си тук – ридаеше крочанката. – Защото си заплаха за чудовището, което наричаш своя баба. Заплаха е, че избра да проявиш милост и да спасиш живота на съперницата си.

Манон разтърси глава и примигна. Видението изчезна. Остана само тъмнина и крясъците на Тринадесетте.

По думите на Елида и в подземието при Жълтоногите бе имало златокос младеж. Манон запристъпва из мрака, обхождайки стаята по памет и миризма. Усети няколко от Тринадесетте близо до себе си, останалите се бяха отдръпнали към стените. А неземната смрад на мъжа, на демона в него...

Зловонието я обгърна изцяло и Манон извади Ветросеч. В следващия момент съществото изплува пред очите ù с грозен кикот и някой – Гислейн – закрещя. За пръв път чуваше подобен звук. За пръв път чуваше някоя от вещиците да крещи... от страх. И болка.

Манон се спусна сляпо напред и го повали на земята. Без меч – за тази екзекуция не ù трябваше меч. Наоколо запращяха искри светлина и тя отново видя красивото му лице,  черния нашийник.

– Водачке на Крилото – поздрави я ухилено съществото с глас, дошъл от друго измерение.

Манон сграбчи гърлото му с ръце и стисна, раздирайки плътта му с нокти.

– Кой те изпраща? – попита тя.

Очите ù срещнаха неговите – и древната злоба в тях поугасна за миг.

– Махни се от мен – изсъска той.

Манон нямаше такова намерение.

– Кой те изпраща? – изрева тя.

Младият мъж се надигна, но Астерин дойде отнякъде и прикова краката му към пода.

– Покажи му какво е болка – изсъска иззад Манон.

Съществото продължи да се гърчи. А в тъмнината някои от Тринадесетте още крещяха в агония и ужас.

– Кой те изпраща? – нададе гневен вик Манон.

Очите му се промениха, посиняха, станаха напълно прозрачни. После отвърна с глас на младо момче:

– Убий ме. Моля те... моля те, убий ме. Роланд... името ми е Роланд. Кажи на...

В следващия миг ирисите му отново почерняха и се изпълниха със същински страх от яростта по лицето на Манон и това на Астерин зад рамото ù. Демонът в мъжа изпищя:

– Пусни ме!

Беше видяла и чула достатъчно. Затова стисна по-силно и железните ù нокти се забиха в простосмъртната му плът. Черна, зловонна кръв обля ръката ù и тя бръкна още по-надълбоко. Като достигна гръкляна му, го скърши като съчка и главата му тупна на земята.

Можеше да се закълне, че чу въздишка накрая.

Мракът се разсея и Манон скочи на крака, оглеждайки щетите с омазани в кръв ръце. Гислейн ридаеше в ъгъла. Вечно жизнената ù, смугла кожа бледнееше като  пергамент. Тея и Кая мълчаха с мокри от сълзи лица, вперили угрижени погледи една в друга. Еда и Бриар, Сенките ù, и двете родени и отгледани в тъмнина...клечаха на пода и повръщаха. Същото правеха и зеленооките демонски близначки Фалин и Фалон. Останалите вещици изглеждаха невредими. Все още пламнали, някои задъхани от внезапния пристъп на гняв и енергия, но... невредими.