Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Да — отговори Лоренца.
— И ще последвате съпруга си, граф Дьо Феникс?
— И ще ме последвате ли? — повтори графът.
— О, да! — каза младата жена.
— В такъв случай — каза принцесата — не ви задържам, защото това би означавало да извърша насилие над чувствата. Но в случай че в цялата тази история има нещо, което е извън естествения ход на нещата, нека Божият гняв се стовари върху този, който заради собствените си интереси е разстроил човешката хармония. Вървете, господин граф Дьо Феникс, вървете, Лоренца — не ви задържам повече… Само че си вземете бижутата.
— Те са за бедните, госпожо — каза граф Дьо Феникс, — а когато вие ги раздадете, милостинята ще бъде два пъти по-приятна на Бога. Искам само коня си Джерид.
— Можете да си го вземете пътьом, господине. Вървете!
Графът се поклони пред принцесата и предложи ръката си на Лоренца, която се облегна на нея и излезе, без да произнесе нито дума.
— Ах, господин кардинал — въздъхна принцесата, поклащайки тъжно глава, — нещо фатално и необяснимо се носи във въздуха около нас.
53.
Завръщането от Сен Дьони
Когато се раздели с Филип, Жилбер — както казахме — потъна в тълпата. На Андре и през ум не й минаваше, че е била жестока с Жилбер. Красивото и лъчезарно младо момиче въобще не можеше да си представи, че между нея и сина на кърмачката й би могло да има нещо общо нито в болката, нито в радостта. В отношенията си с по-нисшестоящите тя се ръководеше от своите настроения и в зависимост от това дали беше весела или мрачна тя радваше или съкрушаваше душите. Този път нейното пренебрежение беше вледенило Жилбер. И понеже тя просто беше следвала собствения си характер, не осъзнаваше, че е била пренебрежителна.
Без да знае къде точно отива, беше изтичал чак до Сена и се намираше почти срещу острова Сен Дьони. И изтощен — не от телесна умора, а от душевни терзания — той се претърколи по моравата. Обхванал главата си с две ръце, той започна да крещи с такава сила, сякаш ревовете му предаваха по-добре страданията му, отколкото човешкият език.
За миг той беше повярвал, че като го види в Париж, като узнае решението му да се бори докрай със своето невежество, Андре ще се възхити от неговите усилия. А ето, че сърдечният младеж не само че не прояви смелост, но и огромните му усилия, и върховната цел, която си беше поставил, бяха приети с презрително безразличие, каквото Андре винаги бе изпитвала към Жилбер в Таверне.
В слабите сърца едно разочарование или една погрешна стъпка предизвикват толкова вълнение, че любовта се огъва за миг, но това е само за да стане тя още по-силна и още по-упорита. Те изразяват страданията си чрез плач и сълзи и са напълно безпомощни. Нещо повече, любовта на тези мъченици често израства с болките, които би трябвало да я унищожат. Те си казват, че търпението им ще бъде възнаградено и това възнаграждение е целта, към която те вървят — независимо дали пътят е лек или труден. Ако пътят е труден… те просто ще пристигнат по-късно и това е всичко.
Не е така със силните духом, с волевите характери и изключителните личности. Тези хора не понасят да ги нараняват. А ако това им се случи, чувствата им се проявяват така диво, че човек би помислил по-скоро, че мразят, отколкото, че обичат. Не трябва да ги упрекваме за това — при тях любовта и омразата се докосват толкова близо една до друга, че те не усещат разликата между двете.
След половин час дълбоко размишление Жилбер се надигна — хладнокръвен и решителен, слезе до Сена, отпи голяма глътка вода и се огледа.
Дофината бе пожелала влизането й в Париж да бъде семеен празник и „семейството“ се възползва от тази привилегия — всички се присъединиха към кралския кортеж. Много от парижаните се качиха по седалките на кочияшите и тежките покриви на каретите, без някой да им попречи.
Жилбер бързо разпозна каретата на Андре. Филип галопираше или по-точно се перчеше до вратичката й. „Добре — каза си Жилбер — трябва да разбера къде отива, а за да узная, трябва да я проследя.“
Така и направи.
Дофината трябваше да вечеря в Ла Мюет в тесен кръг с краля, дофина, граф Дьо Прованс и граф Д’Артоа. Трябва да кажем, че Луи XV пренебрегна условностите чак дотам, че като канеше на вечерята госпожа дофината в Сен Дьони, й беше дал списък на сътрапезниците и перо, като я помоли да задраска онези, които не одобряваше.
Като стигна до името на госпожа Дю Бари, поставено на последно място в списъка, дофината усети, че устните й пребледняват и треперят. Подпомогната от съветите на нейната майка, императрицата, събра всичките си сили и с очарователна усмивка върна на краля списъка, като го уверяваше, че се чувства щастлива да бъде допусната веднага до семейния му интимен кръг.