Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
Когато Уейланд Смит спря вниманието си на този съвременен титан, забеляза, че той е обезпокоен и ядосан от нещо. Ту сядаше на грамадната каменна пейка, поставена до портата очевидно специално за него, ту скачаше отново, започваше да чеше огромната си глава и да се разхожда нагоре-надолу, сякаш го измъчваха вълнение и безпокойство. В такъв един момент, докато стражът крачеше развълнувано пред вратата, Уейланд, малко боязливо, но сякаш имащ безспорното право да влезе, понечи да мине през портала. Великанът обаче го спря с гръмогласен вик: „Назад!“, вдигна заплашително обкования си със стомана боздуган и го удари в земята пред коня на Уейланд с такава сила, че от каменната настилка изхвръкнаха искри, а сводестият проход гръмовито прокънтя.
Уейланд, използвайки измислицата на Дики, започна да обяснява, че е от трупата на артистите и присъствието му е крайно необходимо, че неочаквано бил забавен по пътя и т.н., и т.н., но стражът оставаше непреклонен и продължаваше да мърмори под носа си нещо, което Уейланд почти не разбираше, като от време на време съвсем ясно и категорично повтаряше отказа си да ги пусне. А ето и един откъс от обърканата му реч, който дава приблизителна представа за нея:
— Е, какво ще кажете, господа? — ръмжеше на себе си той. — Какъв шум, каква суета! — (Обръщайки се към Уейланд.) — Ти си един скитащ безделник и затова няма да те пусна! — (Отново на себе си.) — Какъв шум, каква суета… Не, не, никога няма да мога да го запомня… Какъв, хм… — (Към Уейланд.) — Махай се от вратата или ще ти смажа чутурата! — (На себе си.) — Какъв… Не, не мога и не мога да го запомня…
— Чакай малко — прошепна Флибъртиджибит на ухото на Уейланд, — знам къде го стиска чепикът тоя юначага и ей сега ще го укротя.
Той скочи от коня, изтича до вратаря, дръпна го за мечата кожа, за да го накара да наведе грамадната си глава, и му прошепна нещо на ухото. Едва ли заклинанието на някой източен вълшебник би въздействувало на злия дух да смени така бързо свирепия си вид с израз на пълна покорност, както шепотът на Флибъртиджибит въздействува на страховития пазител на Кенилуърт, щом достигна до слуха му. Той захвърли тоягата си на земята, грабна Дики Слъдж и го вдигна тъй високо, че това би могло да завърши трагично за момчето, ако гигантът случайно решеше да го пусне от ръцете си.
— Да, точно така е! — избоботи радостно той. — Точно така, хлапако. Но как, по дяволите, успя да го научиш?
— Ти не се безпокой повече, приятелю — отвърна Флибъртиджибит, — а по-добре… — Той погледна към Уейланд и спътницата му и отново зашепна, макар че всъщност нямаше и нужда да говори високо, тъй като гигантът, за да му бъде по-удобно, го бе повдигнал до самото си ухо. Пазачът нежно погали Дики, остави го на земята така предпазливо, както добрата домакиня поставя на камината пукната китайска чашка, и викна на Уейланд:
— Минавай по-бързо, минавай! И гледай да не закъсняваш друг път, когато пак аз пазя при вратата!
— Да, да, — минавайте — обади се Флибъртиджибит, — а пък аз ще остана още малко тук е моя добричък филистимлянин, с моя Голиат. Скоро ще ви настигна обаче и ще разнищя всичките ви тайни дори ако те са така тъмни и дълбоки, като подземията на този замък.
— Не се съмнявам — отвърна Уейланд, — но се надявам те в близко време да престанат да бъдат мои тайни и тогава ще ми е все едно дали ти, или който и да било друг ги знае.
Преминаха под кулата, която носеше името Галерията поради следната причина: мостът, който я съединяваше с кулата на отсрещния бряг на езерото, наречено Мортимър, беше така разположен, че образуваше обширна арена за турнири, дълга сто и трийсет ярда и широка десет ярда, застлана с най-фин пясък и оградена от двете страни с високи и здрави палисади; откъм северната страна на външната кула бе построена широка и богато украсена галерия, откъдето дамите имаха възможност да наблюдават рицарските турнири, и тъкмо тя беше дала името на кулата. Нашите пътници минаха бавно по моста и приближиха кулата Мортимър, проходът под която водеше към външния или към задния двор на замъка. Върху фасадата на кулата Мортимър личеше гербът на граф Марч, дръзкия властолюбец, който свалил от трона Едуард II и искал да сподели властта с френската вълчица138, законната съпруга на нещастния крал.
138
Изабела — дъщерята на Филип V, крал на Франция.