Ковачница на мрак

Тя ахна.

— И ти ни отвори път през тях със сеч?

— Нараних я, да, в невежеството си. Нараних я дълбоко, милейди.

Сукул долови болката в признанието му.

— Съжалявам, Рансепт. Очите й останали ли са? Гледа ли те сега?

— Обрасли са, тъй че не знам. Смутил съм сънищата й обаче. Направих го и го знам, и ако можех да я изцеря, бих го сторил.

— Ако още е жива, Рансепт, те ще се изцерят. Корените ще израстат отново.

— Все още не личи, милейди.

— Никога не съм виждала Бягащо псе. Опиши ми я, моля те.

Думите й сякаш го зарадваха.

— Лицето й е лъскаво дърво, тъмнокафяво, което сякаш таи злато в дълбините си. Дървото е израснало от костите на лицето й. Някога това лице трябва да е било светлокожо, чертите са груби, но открити за всички радости и наслади — такива са Бягащите псета. Смеят се с лекота и плачат с още по-голяма лекота. Всяка дума е изповед и лицемерието им е неприсъщо. Да говориш с Бягащо псе, милейди, означава да се смириш и да се чувстваш благословен. Много сред тайстите са се възмущавали от това.

Макар да се съмняваше, че Рансепт може да вижда, тя кимна на думите му. Добре разбираше защо трябва да е било така.

— Ние не отстъпваме нищо.

— Във вас има мъдрост, надвишаваща годините ви, милейди.

Но точно в този момент изобщо не се чувстваше мъдра.

— Вярваш, че вещицата спи.

— Вярвам, че е точно тя, да.

— Точно тя?

Ръката му леко се стегна около нейната.

— Бягащите псета на югозапад говорят за Сънуващата, най-великата вещица от расата им. Останала е, когато народът й напуснал. Останала е, за да пази света от пустошта.

Сукул си помисли за Майка Тъма и онова ужасно усещане за Бездната, което кръжеше около нея в свещената зала с Трона на Нощта.

— Съпротивлява се на Майка Тъма?

Долови със сетивата си как той сви рамене.

— Може би. Не ми е по силите да знам.

— Рансепт, ти от Отреклите се ли си?

— Не се опълчвам срещу Майка Тъма, милейди.

Но това не беше отговор. Все пак тя разбра, че няма да й каже нищо повече, и реши да го уважи. Въпросът й беше неуместен във всяко отношение; още по-лошо бе, че идваше от дете.

— Извинявай — промълви тя.

— Виждате ли всичко, което описах?

— Да. Виждам го ясно. Виждам пещерата и всичките й корени, излизащи от стените — чак до нея, където седи с лице от дърво и с очи обрасли и завинаги затворени. А ние стоим в пещерата като блуждаещи мисли в череп.

Ръката я стисна силно, почти прекърши костите на пръстите й и тя изохка.

— Моите извинения, милейди. Но последните думи не бяха ваши.

Сукул помисли над това и кимна.

— Тя ни сънува. Ние сме в сънищата й и тя се опитва да ни придаде смисъл. Непознати в черепа й. Тук вътре, Рансепт, нашите думи биха могли да са нейните мисли. Тук вътре ние сме застрашени да изчезнем, да се изгубим.